— Минутка търпение, драги Маникан, една минутка. И така, вие казвате, че сте отминали Ри и Мелун?
— Да, минах Ри и Мелун и продължих пътя си, учудвайки се, че той не се показва отникъде. Най-накрая пристигнах във Фонтенбло, разпитвах, търсих навсякъде, но никой не беше го виждал и никой не беше разговарял с него в града. Оказва се, че пристигнал в галоп, влязъл през вратите на замъка и изчезнал. От осем часа вечерта го търся по цялото Фонтенбло, питам за него навсякъде и всеки, но Дьо Гиш го няма. Умирам от безпокойство. Вие разбирате, че не бих могъл да се хвърля направо в устата на вълка, не можех сам да вляза в замъка като моя непредпазлив приятел. Тогава изпратих куриер до вас с писмо. Сега, госпожице, в името на небето, успокойте ме.
— Това съвсем не е трудно, драги Маникан. Вашият приятел Дьо Гиш беше приет много добре.
— Нима?
— Кралят беше много любезен с него.
— Как така? Кралят, който сам го изпрати в изгнание?
— Принцесата му се усмихваше, а принцът, изглежда, го обикна повече от преди.
— Ето какво било — бавно каза Маникан. — Сега разбирам защо е останал. А за мен нищо ли не каза?
— Нито дума.
— Това не е хубаво от негова страна. А какво прави сега?
— По всяка вероятност спи, а ако не спи, мечтае.
— А какво правихте цялата вечер?
— Танцувахме.
— Онзи знаменит балет? А как се представи Дьо Гиш?
— Беше прекрасен.
— Юначага! Сега ме извинете, госпожице, но ще трябва да премина при вас.
— Как така?
— Нали разбирате, не мога да разчитам на това, че в този късен час ще ми отворят вратите на замъка. Много бих искал да легна да спя на този клон, но се боя, че това е възможно само ако се превърна в папагал.
— Но аз не мога, господин Маникан, да вкарвам гостенин през оградата.
— Двама гости, госпожице — каза нечий глас съвсем плахо, от което стана ясно, че говорещият разбира цялото неприличие на подобна молба.
— Боже мой — ужаси се Монтале, стараейки се да разгледа кой стои под кестена, — кой е там?
— Аз, госпожице.
— Кой сте вие?
— Вашият покорен слуга Маликорн.
Маликорн, произнасяйки тези думи, се изкачи по долните клони до нивото на оградата.
— Господин Маликорн!… Господи боже мой, вие и двамата сте полудели.
— Как се чувствате, госпожице? — вежливо попита Маликорн.
— Само това ми липсваше! — отчаяно възкликна Монтале.
— Ах, госпожице — прошепна Маликорн, — не бъдете толкова сурова, умолявам ви!
— Ние сме ваши приятели — каза Маникан, — а на приятели не трябва да се желае гибелта. Да ни оставите тук цялата нощ, това е все едно да ни осъдите на смърт.
— Е — засмя се Монтале, — господин Маликорн е такъв здравеняк, че няма да умре, ако прекара една нощ под звездите!
— Госпожице!
— Това ще бъде справедливо наказание за постъпката му.
— Добре! Нека Маликорн се разбере с вас както иска, а аз ще прескоча — обяви Маникан.
Промъквайки се по прословутия клон, от който толкова горчиво се оплакваше Маликорн, Маникан си помогна с крака и ръце и накрая се намери седнал до Монтале.
Монтале искаше да избута Маникан. Маникан полагаше всички усилия да се задържи. Тази блъсканица продължи няколко секунди, като не беше лишена от привлекателност. Нищо не се изплъзваше от внимателното око на Сент-Енян. Маникан най-после взе надмощие. След като завладя стълбата, той се спусна няколко стъпала и галантно подаде ръка на противничката си.
В същото време по кестена се покатери Маликорн и седна на същия клон, на който досега седеше Маникан. Той се канеше да продължи, докато Маникан и Монтале се спускаха няколко стъпала надолу. Монтале се смееше и се съпротивляваше.
В този момент се раздаде гласът на Маликорн:
— Госпожице! Не ме напускайте, умолявам ви! Положението ми е много неудобно и не бих могъл да се прехвърля през оградата без чужда помощ. За Маникан скъсаната дреха не е проблем. Той ще си избере друга от гардероба на Дьо Гиш, а аз не мога да разчитам дори на неговия костюм, тъй като е скъсан.
— Според мен — каза Маникан — аз незабавно трябва да тръгна да търся Дьо Гиш. По-късно няма да мога да стигна до него.
— Аз също мисля така — каза Монтале, — тогава тръгвайте!
— Хиляди благодарности! Довиждане, госпожице! — каза Маникан, скачайки на земята. — Вие сте необикновено любезна.
— Винаги съм на вашите услуги, господин Маникан. Сега трябва да се отърва и от господин Маликорн.
Маликорн въздъхна.
— Вървете, вървете — продължаваше Монтале.