Маникан направи няколко крачки, после се върна при стълбата и попита:
— Всъщност, госпожице, как да стигна до господин Дьо Гиш?
— Няма нищо по-лесно. Ще минете по буковата алея…
— Добре.
— Ще стигнете до кръстопътя…
— Добре.
— Ще видите четири алеи…
— Чудесно.
— Ще тръгнете по едната от тях…
— По коя по-точно?
— По дясната…
— По дясната?
— Не, по лявата.
— Дявол да го вземе!
— Не… не… почакайте…
— Ясно е, че и вие не знаете пътя. Спомнете си добре, госпожице.
— По средната…
— Но те са четири!
— Това е вярно. Всичко, което зная, е, че една от алеите води до принцесата, тази алея ми е добре известна.
— Но господин Дьо Гиш не е при принцесата, нали?
— Слава Богу, не!
— Следователно алеята, която води към принцесата, не ми е нужна и искам да я сменя с тази, която води към господин Дьо Гиш.
— Да, разбира се, и аз също я знам, но как да я познаем от тук, просто не ми идва наум.
— Да предположим, госпожице, че съм намерил тази щастлива алея.
— Тогава ще тръгнете по нея. Ще ви остане само да минете през лабиринта.
— Какъв е пък сега този лабиринт?
— Доста сложен. В него и през деня, и през нощта можеш да се заблудиш. Безкрайни завои наляво и надясно. Отначало трябва да направиш три завоя надясно, после два наляво, после един завой… един или два? Почакайте! Накрая, след като излезете от лабиринта, ще попаднете в кленовата алея и тази алея ще ви отведе право до павилиона, в който се намира господин Дьо Гиш.
— Нямащо, добре ми показвате пътя. Не се съмнявам, че ако се ръководя от вашите указания, веднага ще се заблудя. Затова искам да ви помоля за една услуга.
— Каква?
— Да ми предложите вашата ръка и да направлявате моите крачки, както… както… аз отлично знам митологията, госпожице, но положението е толкова сериозно, че тя изцяло ми се изпари от главата. Да тръгваме, моля ви.
— А аз? — извика Маликорн. — На кого ме оставяте.
— Не, това е невъзможно! — каза Монтале, обръщайки се към Маникан. — Ако някой ме види с вас в такъв час, помислете какви приказки ще тръгнат!
— Нашата чиста съвест ще ви бъде вместо защита, госпожице — отвърна поучително Маникан.
— Не, господине, това не е възможно!
— Тогава ми позволете да помогна на Маликорн да слезе. Той е умно момче и има прекрасен нюх, ще ме води напред и ако загинем, ще загинем заедно. Или ще ни спасят. Ако ни срещнат двамата, няма да ни обърнат внимание, а ако съм сам, ще ме вземат или за любовник, или за крадец. Спускайте се, Маликорн, ето ви стълба.
— Господин Маликорн — извика Монтале, — забранявам ви да слизате от дървото! Под заплаха от моя най-жесток гняв!
Маликорн, който си беше сложил вече крака върху оградата, тъжно го прибра.
— Шшт… — прошепна Маникан.
— Какво има? — попита Монтале.
— Чувам стъпки.
— Ах, боже мой!
Действително шумът от стъпките ставаше по-силен, клоните се разтвориха и се появи Сент-Енян, смеейки се весело и простирайки ръка, сякаш искаше да спре всички в това положение, в което се намираха. Маликорн на дървото, с протегната шия, Монтале върху стъпалото на стълбата, за която сякаш беше залепена, Маникан на земята с повдигнат крак, готов да тръгне на път.
— Добър вечер, Маникан — поздрави го графът. — Заповядайте, приятелю. Днес много ни липсвахте и всички питаха за вас. Госпожице Дьо Монтале, ваш покорен слуга!
Монтале се изчерви.
— Ах, Боже мой! — измърмори тя, закривайки лицето си с ръце.
— Успокойте се, госпожице — каза Сент-Енян, — аз знам, че сте невинна, и ще го кажа пред всички. Маникан, да тръгваме.
Буковата алея, кръстовището и лабиринтът са ми познати места. Аз ще бъда вашата Ариадна. Ето, и аз си спомних забравената от вас митология.
— Вярно! Благодаря ви, графе.
— Няма ли да вземете с вас, графе — помоли Монтале, — и господин Маликорн?
— Не, не, опазил ни Бог! — обади се Маликорн. — Господин Маникан до насита се е наприказвал с вас. Сега, госпожице, е мой ред. Толкова неща трябва да ви кажа за бъдещето ви.
— Чувате ли? — разсмя се графът. — Останете с него, госпожице. Нима не знаете, че тази нощ е нощта на тайните?
Той взе Маникан под ръка и бързо го помъкна по пътя, който Монтале толкова добре знаеше и толкова лошо показваше.
Тя ги изпрати с очи, докато се скриха от погледа й.
Глава тридесет и първа
КАК МАЛИКОРН БЕШЕ ИЗГОНЕН ОТ СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „КРАСИВИЯ ПАУН“
В същото време Маликорн се постара да се разположи по-удобно. Когато Монтале се обърна, веднага й се хвърли в очи промяната в положението му. Той седеше като маймуна върху каменната ограда, опирайки се с крака на горното стъпало на стълбата. Главата му като на някой фавън беше увита с бръшлян, а краката му бяха оплетени с дива лоза.