Що се отнася до Монтале, то беше напълно възможно човек да я вземе за дриада.
— На какво прилича това? — възмущаваше се тя, като се изкачваше по стълбата. — Защо не ме оставите на мира, а ме преследвате? Мен, нещастната, тиран такъв!
— Аз? — учуди се Маликорн. — Аз ли съм тиран?
— Разбира се. Вие непрекъснато ме компрометирате, господин Маликорн. Вие сте злобно чудовище!
— Аз?
— Какво търсите във Фонтенбло? Кажете ми! Нали живеете в Орлеан!
— Питате какво ми трябва тук? Трябваше да ви видя!
— Виж ти! Каква бърза работа!
— Много бърза, госпожице, макар че на вас ви е все едно. Що се отнася до моя дом, прекрасно знаете, че го напуснах, и в бъдеще не ми трябва никакъв друг дом освен този, в който живеете вие. Тъй като сега живеете във Фонтенбло, аз пристигнах тук.
Монтале сви рамене.
— Значи искате да ме видите?
— Да.
— Добре, видяхте ме! Сега си тръгвайте!
— О, не!
— Как така не?
— Не съм дошъл само за да ви видя, а трябва и да говоря с вас.
— Ще поговорим. Но не сега и не тук.
— Не сега? Бог знае дали ще ви видя някъде другаде. Такъв удобен случай като този никога повече няма да ни се представи.
— Но сега аз не мога.
— Защо?
— Защото днес през нощта станаха хиляда приключения.
— Тогава това ще бъде хиляда и първото.
— Не, госпожица Дьо Тоне-Шарант ме чака в нашата стая. Трябва да й съобщя нещо много важно.
— Отдавна ли чака?
— Най-малко от един час.
— В такъв случай — каза спокойно Маликорн — ще почака още няколко минути.
— Господин Маликорн, вие се забравяте.
— Вие ме забравяте, госпожице, а ролята, която ме карате да играя тук, започва да ме дразни. Цяла седмица се въртя около вас, а вие не благоволявате да ме забележите.
— Как, вие сте тук вече цяла седмица?
— Да, скитам се из парка като призрак, обгарял от фойерверките, от които ми изгоряха две перуки. Вечно съм мокър от вечерната влага и от пръските на фонтаните. Вечно съм гладен, измъчен, принуждаван да бягам през оградата като крадец. Дявол да го вземе, нима това е живот за същество, което не е създадено да бъде нито белка, нито саламандра, нито видра! Вие сте толкова безчовечна, че ме накарахте да загубя човешкия си образ. Аз протестирам! Аз съм човек, дявол да го вземе, и ще си остана такъв, освен ако за това не последват нови нареждания от нашия небесен началник!
— Какво ви е нужно? Какво искате? — попита Монтале със смекчен тон.
— Да не започвате да ме убеждавате, че не сте знаели за моето пребиваване във Фонтенбло?
— Аз…
— Бъдете откровена.
— Подозирах за това.
— Нима за цяла седмица не можахте да направите така, че да се виждате с мен поне веднъж на ден?
— Винаги ми пречеха, господин Маликорн.
— Дрън-дрън…
— Попитайте другите придворни дами, ако не ми вярвате.
— Никога не питам за това, което сам зная по-добре от другите.
— Успокойте се, господин Маликорн, скоро всичко ще се промени.
— Отдавна беше време.
— Нали знаете, че за вас мисля винаги, независимо дали ви виждам или не! — каза Монтале, мъркаща като котка.
— Да, мислите!
— Честна дума!
— Няма ли нещо ново?
— За какво?
— Относно моето поръчение да се узнае какво става при принца?
— Ах, скъпи Маликорн, тези дни беше невъзможно да се приближа до него.
— А сега?
— Сега е друго нещо. От вчерашния ден той спря да ревнува.
— Така ли? От какво премина ревността му?
— Пусна се слух, че кралят е прехвърлил вниманието си към друга жена, и принцът веднага се успокои.
— А кой пусна този слух? Монтале сниши глас:
— Между нас казано, струва ми се, принцесата и кралят просто са се наговорили.
— Хаха!… — засмя се Маликорн. — Това беше единственото средство. А как е нашият беден влюбен — господин Дьо Гиш?
— Съвсем е изоставен.
— Те пишат ли си?
— Не. Цялата седмица не съм виждала никой от тях да вземе перото в ръка.
— А вие в какви отношения сте с принцесата?
— В много добри.
— Ас краля?
— Той ми се усмихва, когато минава покрай мен.
— Добре. Кажете, коя жена ще използват за прикритие?
— Ла Валиер.
— Бедната. Ние трябва да попречим на това.
— Защо?
— Защото, ако възникне подозрение, Раул дьо Бражелон ще я убие или ще убие себе си.
— Добрият Раул! Мислите ли, че ще го направи?
— Жените имат претенции да са познавачи на човешките страсти — каза Маликорн, — а сами не умеят да четат нито в собствените си сърца, нито в собствените си очи. Бражелон безумно обича Ла Валиер и ако тя намисли да го мами, той ще я убие или ще се убие.