— Искам непрекъснато отчитане на дълбочината.
— Разбрано, капитане — отвърна глас през пукота на високоговорителя.
Три палуби по-долу двама от чернокожия екипаж на Фокс се сменяха да докладват за дълбочините, когато данните започнаха да се появяват на модифицирания ехолот. Те ги предаваха в метри вместо в обичайните фатоми2.
— Седем и деветдесет… седем и шейсет… седем и четирийсет и пет…
Пясъчните плитчини „Кетъл“ започваха да дават знак за присъствието си и едрите месести ръце на Фокс се впиха здраво, като залепени в ръкохватките на щурвала.
В машинното отделение Ема се преструваше, че помага на жалкия брой членове на машинната команда, която с усилие поддържаше в движение огромния кораб. Всички бяха плувнали в пот, докато изпълняваха задълженията си, за което обикновено бяха нужни пет пъти повече хора. Свалянето на два двигателя улесняваше работата им, но пак им оставаха прекалено много задачи да изпълняват, особено като се имаше предвид, че те изпълняваха двойна роля — като машинни механици и когато му дойдеше времето, като прислуга на оръдията.
Ема, който нямаше намерение да запретва ръкави за вършене на физическа работа, реши да се прави на полезен, като разнасяше кани с вода. В този горещ ад никой не обръщаше внимание на непознатото му лице, всеки с благодарност поглъщаше благодатната течност, която заместваше потта, стичаща се от порите им във вид на пара.
Всички работеха слепешката, без да знаят какво става зад стоманените листове на корпуса, нито къде ги отвежда корабът. Когато се качиха на борда, Фокс им беше казал, че отиват на кратки практически занимания, за да раздвижат старите двигатели и да изстрелят няколко залпа с главните оръдия. Те предположиха, че ще излязат извън залива, в откритите води на Атлантическия океан. Затова бяха изумени, когато корабът изведнъж се разтресе и корпусът му започна да скрибуца под краката им.
„Айова“ беше заорал в плитчина. Всмукването на дънната кал драстично намали скоростта му, но той продължи да се движи.
— Пълен напред! — разнесе се по телеграфа от капитанския мостик. Двата масивни вала увеличиха мощните си обороти, когато двигателите пуснаха в действие своите 106000 конски сили.
Лицата на мъжете в машинното отделение изразяваха смут и почуда. Дотогава те си мислеха, че плават в дълбоки води.
Чарлс Шейба, главният механик, се обади в капитанския мостик.
— Капитане, ние засядаме.
— Да, момче, натъкнахме се на необозначен на картата пясъчен нанос — прогърмя в отговор гласът на Фокс. — Продължавайте работата си с пълна пара, докато се измъкнем.
Шейба не споделяше оптимизма на Фокс. Корабът като че ли едва-едва напредваше. Подът вибрираше под краката му, докато двигателите се напрягаха в рамите си. След малко обаче почувства, че тупкането им стана някак по-гладко, сякаш гребните винтове се въртяха в други води. Минута по-късно Фокс извика по телеграфа:
— Предай на момчетата, че се освободихме. Пак сме в дълбоки води!
Машинната команда отново се залови със задълженията си, по лицата им се изписаха усмивки на облекчение. Един от мъжете подхвана песничка и другите мигом го последваха в хор, съпровождан от бръмченето на огромните турбини.
Единствен Ема не се присъедини — само той знаеше истината за странното пътуване на „Айова“. След няколко часа мъжете около него щяха да са мъртви. Те може би щяха да избегнат смъртта си, ако плоското дъно на „Айова“ се беше вкопало здраво в калта на плитчината. Но това не стана.
Фокс извади късмет, помисли си той, извади голям късмет. Засега.
56.
Седнал в единия край на дълга заседателна маса в оперативния пункт за извънредни ситуации, намиращ се на деветдесет метра под Белия дом, президентът погледна Дейл Джарвис право в очите.
— Не е нужно да ти казвам, Дейл, че последното нещо, което ми трябва сега, е кризисно положение в малкото оставащи дни до края на мандата ми, особено пък такова, което да не може да почака до утре сутринта.
Джарвис почувства, че нервите му се опъват до краен предел. Президентът беше известен с избухливия си характер. Джарвис неведнъж беше виждал как прословутите му мустаци, любим обект на политическите карикатуристи, бяха настръхвали от гняв. Освен работата си Джарвис нямаше какво друго да губи, затова възрази:
— Не бих вдигнал от сън нито вас, сър, нито началник-щабовете, ако нямах основателна причина да го сторя.