И този Ден на свети Суидин сварва Декстър в риза с къси ръкави с цвят на овесена каша и вратовръзка с цвят на гъби да наглежда огромната ежедневна доставка от босилек в новия клон на Виктория Стейшън. Брои кашона със зеленина, а шофьорът стои до него с бележник в ръка и го зяпа откровено. Декстър инстинктивно разбира какво ще последва.
— Не бяхте ли в телевизията?
Позна…
— В древни времена… — отвръща нехайно Декстър.
— Как се наричаше? Май „с размах“?
Не го поглеждай…
— Нещо такова. Да подпиша ли тази фактура?
— И излизаше със Суки Медоус.
Усмивка, усмивка, усмивка…
— Както казах, беше много, много отдавна. Един кашон, два, три…
— Тя е навсякъде тези дни, нали?
— Шест, седем, осем…
— Неотразима е.
— Наистина. Девет, десет…
— Какво беше усещането, когато излизахте?
— Шумно.
— А на теб какво ти се случи?
— Животът. Случи ми се животът. — Той взима бележника му. — Тук ли да се подпиша?
— Да. Тук.
Декстър слага автограф на фактурата, бръква в най-горния кашон, изважда шепа босилек и го подушва дали е свеж. „Босилек — марулята de nos jours, на нашето време“, обича да повтаря Калъм, но на Декстър мъничко му нагарча.
Истинският централен офис на „Природно препитание“ се намира в Кларкънуел — свеж, чист и модерен, с изстисквачки, торби с кафе на зърна, унисекс тоалетни, високоскоростен интернет; огромни платна а ла Уорхол с крави, пилета и раци висят по стените. Отчасти работно място, отчасти тийнейджърска спални, архитектите го бяха нарекли „бленувано селение“ — с малки букви. Но преди да бъде допуснат в бленуваното селение, Декстър трябва да опознае работата. Кал държи всичките му изпълнителни директори да си „поизцапат ръцете“ и един месец Декстър ще стажува в ролята на дегизиран мениджър в последния имперски подстъп. Вече три седмици почиства сокоизстисквачки, прави сандвичи с мрежичка за коса, смила кафе, сервира на клиентите и за своя изненада, се чувства добре. Нали в това е разковничето — бизнесът е общуване, както обича да казва Калъм.
Най-лошо е, когато го разпознаят; мимолетното съжаление, пробягващо по лицето на клиентите, разбрали, че бивш телевизионен водещ им сервира супата. Най-неприятни са връстниците му, прехвърлили трийсетте. Да си вкусил слава, дори най-нищожна слава, и да си и изгубил, да си остарял и понапълнял е нещо като жива смърт и те се взират в Декстър зад касата, все едно гледат каторжник с вериги.
— На живо изглеждаш по-дребен — казват понякога и това е вярно, той наистина се чувства по-дребен сега.
„Но няма проблем — иска му се да каже, докато им сипва супа от индийска леща. — Добре съм. Умиротворен. Тук ми харесва и е само временно. Усвоявам нов занаят, осигурявам прехраната на семейството си. Желаете ли хляб? Пълнозърнест или с пшенични трици?“
Сутрешната смяна в „Природно препитание“ започва в шест и половина и приключва в четири и половина и след като предава касата, той се влива в тълпата, отправила се с влака към Ричмънд след съботното пазаруване. После изминава скучния двайсетминутен маршрут към викторианските къщи, които са много, много по-просторни вътре, отколкото изглеждат отвън. Най-сетне пристига у дома — в Къщата на Коликите. Докато крачи по плочника в градината (има градински плочник — как се случи това?), вижда Йежи и Лех да затварят входната врата и подхваща с дружелюбния тон и лекия кокни акцент, задължителен, когато разговаряш със строителни работници, макар и поляци.
— Czesc! Jak sic masz?10
— Добър вечер, Декстър — казва снизходително Лех.