— Госпожа Мейхю? Вкъщи ли си е? — Трябва да обръщаш словореда, това е закон.
— Да.
— Как са те днес? — снишава глас той.
— Малко… изморени, струва ми се.
Декстър сбърчва чело и подсвирква шеговито.
— Тревожно ли е положението?
— Малко.
— Ето. — Декстър бръква във вътрешния си джоб и им подава две контрабандни десертчета с мед, фурми и овесени ядки. — Крадени са. Не казвайте на никого.
— Добре, Декстър.
— Do widzenia11.
Той застава пред входната врата и изважда ключовете си с ясното съзнание, че най-вероятно някъде в къщата някой плаче. Понякога се чуди дали не дават дежурства.
Джасмин Алисън Виола Мейхю чака в антрето, седнала нестабилно върху найлоните, които предпазват прясно лакираните дъски. Дребничка, със съвършени черти и овално личице, тя е миниатюрно копие на майка си и за кой ли път в гърдите му се надига дълбока обич, примесена с непреодолим ужас.
— Здравей, Джаз? Съжалявам за закъснението — казва той, обгръща я през коремчето и я вдига над главата си. — Как мина денят ти, Джаз?
Глас откъм дневната:
— Не искам да я наричаш така. Тя с Джасмин, не е Джаз. — Силви лежи върху покритото с найлон канапе и чете списание. — Джаз Мейхю звучи отвратително. Като саксофонистка в лесбийска фънк група. Джаз. Пфу!
Той обляга дъщеря си на рамо и застава на прага.
— Е, щом си я кръстила Джасмин, ще я наричат Джаз…
— Не съм я кръстила аз, кръстихме я ние. И знам, че ще я наричат така, но просто не ми харесва.
— Добре, ще променя изцяло начина, по който разговарям с дъщеря си.
— Браво.
Той застава до канапето, поглежда си многозначително часовника и си мисли: „Нов световен рекорд! От четирийсет и пет секунди съм си вкъщи и вече обърках конците“. Забележката съдържа точните пропорции самосъжаление и враждебност; допада му и се кани да я изрече гласно, когато Силви се изправя и сбърчва чело. Обвива колене с овлажнели очи.
— Съжалявам, скъпи. Денят беше ужасен.
— Какво стана?
— Не иска изобщо да спи. Цял ден е будна, всяка минута от пет сутринта.
Декстър обляга единия си юмрук на хълбока.
— Е, скъпа, ако й беше дала приспивателно, както ти препоръчах… — Но подобни шегички не му се удават и Силви не се усмихва.
— Цял ден плаче и хленчи, навън е горещо, вътре — скучно, Йежи и Лех тропат и хлопат и… не знам… просто съм изморена, това е. — Той сяда, прегръща я през рамо и я целува по челото. Тя продължава: — Ако пак ми се наложи да кръстосвам проклетия парк, ще се разкрещя, кълна се…
— Не се съмнявам.
— Обикалям край езерото, веднъж-дваж, после край люлките и пак около езерото. Знаеш ли кой беше най-хубавият ми миг? Помислих си, че са ми свършили пелените и ще се наложи да ходя до „Уейтроуз“ за нови, но открих един пакет. С четири пелени! И се почувствах на седмото небе!
— Другия месец се връщаш на работа.
— Слава Богу! — Тя обляга глава върху рамото му и въздъхва. — Май не трябва да излизам довечера.
— Не, излез! От седмици го очакваш с нетърпение.
— Не съм в настроение… Женско парти? Стара съм женски партита.
— Глупости…
— И се боя…
— За какво? За мен?
— Да те оставя сам.
— Е, на трийсет и пет съм, Силви. И преди са ме оставяли сам вкъщи. А и няма да съм сам, Джаз ще се грижи за мен. Ще си прекараме чудесно, нали, Джаз?… Мин. Джасмин.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. — „Не ми се доверява. Мисли, че ще се напия. Но няма. Няма“, мисли си той.
Женското парти е в чест на Рейчъл, най-кльощавата и най-злобната от приятелките на съпругата му. Наели са апартамент в хотел и барман, когото да използват, както намерят за добре. Лимузина, ресторант, маса в нощен клуб, късна закуска на другия ден — всичко е планирано с поредица безапелационни имейли, за да не остане никаква възможност за спонтанност и радост. Силви ще се прибере едва следобед и за пръв път Декстър ще бди на пост цяло денонощие. Силви е в банята, гримира се и го наглежда как коленичи да изкъпе Джасмин.
— Сложи я да си легне към осем.
— Добре.
— Има много сухо мляко, пасирала съм зеленчуковото пюренце. — „Пюренце“, колко досадно го произнася. — В хладилника е.
— Пюренце в хладилника, знам…
— Ако не й хареса, има готови бурканчета в шкафа, но те са само за краен случай.