— Гамен. Приличаш на гамен.
— Не на мъжкарана?
— Ни най-малко.
— Да ме беше видял преди две седмици. Бях като атентатор. — Лицето му ме помръдна. — За пръв път отидох на парижки фризьор. Какъв ужас! Седнах на стола, повтаряйки си наум: „Arretez-vous, arretez-vous!“12. Най-смешното е, че дори в Париж те питат добре ли прекарваш тук. А аз си въобразявах, че разговарят за съвременен балет и докъде се простира свободната воля на индивида. Но не! Чуваш само: „Que faites-vous de beeu pour les vacances? Vous sortez de soir?“13 — Лицето му си оставаше застинало. Насили се да се успокои, да не го засипва с думи, да не прекалява, да не оригиналничи. Arretez–vois.
Ръката му докосна късите косъмчета на тила й.
— Е, според мен ти отива.
— Не съм убедена, че е подходяща за чертите ми.
— Напротив, съвсем подходяща е. — Той я хвана за лактите и я огледа от главата до петите. — Все едно сме на бал с маски и ти си предрешена като изтънчена парижанка.
— Или момиче на повикване.
— Но от висока класа.
— Още по-добре. — Тя го докосна по брадичката и поглади наболите косъмчета. — А ти как си предрешен?
— Като прецакан разведен със суициден синдром. — Забележката прозвуча изтъркано и му се прииска да си вземе думите обратно. Започна да се проваля още на гарата.
— Е, поне не си жлъчен — каза тя, улавяйки се за първата безобидна забележка.
— Искаш ли да се кача пак на влака?
— Още не. — Тя го хвана за ръката. — Хайде, да вървим.
Излязоха от Гар дю Нор в жежкия задимен въздух; типичен парижки летен ден, задушен, с плътни сиви облаци, вещаещи дъжд.
— Мислех първо да пийнем кафе край канала. На петнайсет минути пеш е. Става ли? После още петнайсет минути до апартамента ми. Предупреждавам те обаче, че не е нищо особено. В случай че си представяш лъскав паркет и огромни прозорци с ефирни завеси или нещо такова. Просто две стаи с изглед към вътрешен двор.
— Мансарда.
— Точно така. Мансарда.
— Писателска мансарда.
Подготвяйки се за посрещането, Ема бе запаметила живописен маршрут, или възможно най-живописен срез прахоляка и шумните улици на североизточен Париж. „През лятото ще отседна в Париж, за да пиша“. През април идеята й се струваше смущаващо ексцентрична и невероятно отегчена до смърт от натякванията на семейните си приятели, че може да замине за Париж, когато й хрумне, тя реши наистина да го направи. Лондон се бе превърнал в огромни детски ясли. Защо да не избяга за малко от бебетата, да се впусне в приключение? Градът на Сартър и Дьо Бовоар, на Бекет и Пруст… И ето я тук, авторка на детска белетристика, макар и пожънала търговски успех. Единственият начин идеята й да не изглежда претенциозна бе да се установи възможно най-далеч от туристическия Париж — на границата между Белвил и Менилмонтан, в сграда от деветнайсети век в работнически квартал. Никакви туристически атракции, почти никакви забележителности.
— Но всъщност обстановката е ведра, мултинационална, евтино е и… Божичко, щях да кажа много „истинска“.
— Имаш предвид бандитска?
— Не, просто… истински Париж. Звуча като студентка във ваканция, нали? На трийсет и пет, в двустайна мансарда.
— Париж ти отива.
— Така е.
— Изглеждаш фантастично.
— Нима?
— Променила си се.
— Не съм. Никак.
— Променила си се. Красива си.
Ема сбърчи чело, вперила поглед напред. След малко изкачиха каменните стъпала към Канал Сен Мартен и малкото кафене край водата.
— Прилича на Амстердам — приветливо констатира той и дръпна стола.
— Всъщност е стара индустриална връзка към Сена. — За бога, зауча като екскурзовод. — Минава под Плас дьо ла Репюблик, под Бастилията и после се влива в реката. — Просто се успокой. Той ти е стар приятел, забрави ли? Просто стар приятел. Замълчаха, загледани във водата, и тя веднага съжали за преднамерено живописния избор на мястото. Държеше се като влюбена ученичка. Потърси как да наруши тишината.
— Е, вино ли ще си поръчаме? — каза накрая.
— По-добре не. Гледам да не пия.
— О? Нима? Откога?
— От месец и нещо. Не че съм абсолютен въздържател. Просто се старая да се ограничавам. — Той сви рамене. — И без това не ми помага. Не е кой знае какво.
— О. Добре. Кафе тогава?
— Да, само кафе.
Сервитьорката приближи — смугла, симпатична, дългокрака, но Декстър дори не вдигна поглед. „Положението явно е сериозно — помисли си Ема, — щом не зяпа сервитьорките“. Поръча на демонстративно разговорен френски, после се усмихна неловко, забелязала вдигнатите вежди на Декстър.