— Както споменах не е нищо впечатляващо. Петият етаж за съжаление.
Тя натисна ключа за входната лампа, която беше с таймер, и те се заизкачваха по стълбите от ковано желязо — тесни и стръмни и сякаш преднамерено отбягващи стената. Внезапно на Ема и хрумна, че очите на Декстър са точно на едно ниво с гърба й, и тя започна нервно да придърпва полата си, приглаждайки несъществуващи гънки. Когато стигнаха площадката на третия етаж, таймерът изключи лампата и те останаха на тъмно. Ема протегна слепешком ръка назад да му помогне и най-накрая застанаха пред вратата й. Усмихнаха се на мъждивата светлина, струяща откъм малкото прозорче на етажа.
— Пристигнахме! Chez moi14!
Тя извади огромна връзка с ключове и започна да отключва ключалка след ключалка. Най-сетне вратата се отвори и разкри малък, но приятен апартамент с одраскани, боядисани в сиво дъсчени подове, голямо, меко канапе и бюро с изглед към вътрешния двор. По стените се редяха книги на френски със строги корици в еднакво бледожълто. Върху масата в тясната кухничка имаше свежи цветя и плодове, а през другата врата се виждаше спалнята. Още не бяха обсъждали пренощуването, но Декстър забеляза единственото легло — от ковано желязо, огромно и тежко като от старинна ферма. Една спалня, едно легло. През прозорците нахлуваше вечерна светлина, привличайки вниманието към този факт. Той погледна към канапето и установи, че не се разгъва. Не. Едно легло. Усети как кръвта забушува в гърдите му, мака всъщност причината да бе по-скоро в дългото изкачване.
Тя затвори вратата и настана тишина.
— Е! Пристигнахме.
— Чудесно е.
— Горе-долу. Кухнята е ей там.
Безпокойството и изкачването бяха изнервили Ема и тя се запъти към хладилника, отвори го и извади бутилка газирана вода. Заотпива на огромни глътки, когато ръката на Декстър се озова върху рамото й, после някак си той застана пред нея и я целуна. С уста, пълна с шипяща вода, тя стисна плътно устни, за да не плисне в лицето му като фонтан. Отдръпна се назад и посочи бузите си, издути като балони размаха ръце и издаде звук, наподобяващ „почакай малко“.
Декстър отстъпи кавалерски назад, за да й позволи да преглътне.
— Съжалявам.
— Няма проблем. Изненада ме. Това е.
Тя изтри уста в опакото на дланта си.
— Добре ли си вече?
— Да, но, Декстър, трябва да ти кажа нещо…
И той пак я целуна, тромаво и прекалено силно, и тя се облегна върху кухненската маса, която ненадейно се плъзна шумно по пода. Ема се извъртя бързо да улови вазата и фруктиерата.
— Олеле.
— Всъщност, Декс…
— Съжалявам, аз…
— Малко съм нервен…
— Срещнах някого.
Той отстъпи цяла крачка назад.
— Срещна някого?
— Мъж. Срещам се с него.
— Мъж? Аха, добре. И? Кой е той?
— Казва се Жан-Пиер. Жан-Пиер Дюсолие.
— Французин?
— Но всъщност…
— Не, Декс, уелсец…
— Е, просто съм изненадан.
— Изненадан, че е французин, или изненадан, че аз имам приятел?
— Не, само… е, малко бързо ми се струва. Искам да кажа… само от няколко седмици си тук. Първо си разопакова багажа или…
— Два месеца! Тук съм от два месеца и се запознах с Жан-Пиер преди месец.
— И къде по-точно?
— В малко бистро наблизо.
— Малко бистро? Аха… И как?
— Как?
— Как се запознахте?
— Е, хмм… вечерях сама, четях книга, той беше с приятели и ме попита какво чета… — Декстър простена и поклати глава, майстор, осмиващ творението на колега. Ема не му обърна внимание и закрачи из дневната. — Както и да е… разговорихме се…
Декстър тръгна след нея.
— Как? На френски?
— Да, на френски. И си допаднахме и сега… се виждаме! — Тя се отпусна върху канапето. — Е, вече знаеш!
— Ясно. Разбирам. — Вдигна вежди, после ги отпусна. Лицето му се разкриви от старание да се намръщи и да се усмихне едновременно. — Браво на теб, Ем, звучи прекрасно.
— Не се дръж покровителствено, Декстър. Все едно съм старица…
— Не те покровителствам! — С престорено нехайство той се обърна и погледна през прозореца. — И що за човек е този Жан…
— Жан-Пиер. Мил. Много красив, много чаровен. Готви страхотно. Разбира от кулинария, вино, изкуство и архитектура. Той е, той е… французин до мозъка на костите си.