Но не помръдна. Мълчаливо я видя как вдига от тоалетната масичка дебел, овехтял от разлистване френско-английски речник. Тя заотгръща страниците и спря внезапно, отпусна глава, разтърка чело, отметна бретон и изсумтя гневно. Раздразнението й развесели Декстър. Помисли си, че се усмихва тихо, но тя погледна към вратата и той отстъпи крадешком назад. Дъските по пода скърцаха под краката му, докато подскачаше тромаво към кухнята, където развъртя и двете кранчета и заразмества напосоки чашите на фона на течащата като алиби вода. След малко чу как старомодният телефон в спалнята подрънква и спря чешмата, за да подслуша разговора с този Жан-Пиер. Тих любовен шепот, на френски. Напрегна слух, но не разбра нито думичка.
Телефонът иззвънтя още веднъж, когато Ема остави слушалката. След известно време тя застана на прага зад него.
— С кого говори? — попита той през рамо с небрежен тон.
— С Жан-Пиер.
— И как е Жан-Пиер?
— Добре е. Добре.
— Е? И аз трябва да се преоблека. Кога каза, че ще дойде да ни вземе?
— Няма да идва.
Декстър се обърна.
— Какво?
— Казах му да не идва.
— Наистина? Така ли му каза?
Прииска му се да се засмее…
— Казах му, че съм пипнала ангина.
Прииска му се да се засмее гръмогласно, но се въздържа, не още… Избърса ръце.
— Как е ангина? На френски?
Тя вдигна пръсти към гърлото си.
— Je suis très desolé, mais mes glandes sont gonflées — отрони с прегракнал глас. — Je pense que je peux avoir l’amygdalite.15
— L’amy.
— L’amygdalite.
— Впечатлен съм…
— Е — сви рамене тя, — проверих го в речника.
Те се усмихнаха. После, сякаш ненадейно и е хрумнало нещо, тя прекоси стаята с три големи крачки, улови лицето му и го целуна, а той я прегърна и пръстите му докоснаха все още голия й гръб, хладен и влажен от душа. След малко, без да отлепя ръце от лицето му, тя се взря напрегнато в него.
— Ако оплескаш нещата, Декстър…
— Няма…
— Ако ме подведеш, ако ме подхлъзнеш… ще те убия! Ще ти изям сърцето, кълна се!
— Няма да го направя, Ем.
— Честно?
— Кълна се. Няма.
Тогава тя се намръщи, поклати глава и го прегърна пак, притисна лице към рамото му и издаде гърлен звук, който прозвуча почти гневно.
— Какво има? — попита той.
— Нищо. О, нищо. Просто… — Тя вдигна очи към него. — Мислех, че най-после съм се отървала от теб.
— Не можеш — отвърна той.
Четвърта част
2002–2005
Краят на трийсетте
„Те почти не говореха за чувствата си. Изпитаните приятелства нямат нужда от пищни фрази и страстни излияния.“
Шестнайсета глава
Понеделник сутрин
Понеделник, 15 юли 2002
Белсайз Парк
Радиочасовникът звъни както винаги в 07:05. Навън вече е светло и безоблачно, но двамата не помръдват. Ръката му е под кръста й, краката им са преплетени, лежат в двойното легло на Декстър в Белсайз Парк — някогашния, преди много години, ергенски апартамент.
Той е буден от известно време и репетира наум тон и думи, които звучат едновременно нехайно и тържествено. Усеща я, че се раздвижва, и подхваща:
— Може ли да кажа нещо?
Прошепва го в тила й, все още със затворени очи, със залепнали от съня устни.
— Да? — малко предпазливо отвръща тя.
— Смятам, че е глупаво да живееш в отделен апартамент.
С гръб към него тя се усмихва.
— Хмм?
— И без това нощуваш при мен.
Тя отваря очи.
— Не бива ли?
— Не, искам да си при мен.
Тя се обръща с лице към него и вижда, че не е отворил очи.
— Декс, да не би…?
— Какво?
— Предлагаш ми да ти стана съквартирантка.
Той се усмихва и без да отваря очи, улавя ръката й под чаршафа и я стисва.
— Ема, ще ми станеш ли съквартирантка?
15
Много съжалявам, но жлезите ми си подути. Мисля, че имам възпаление на сливиците (фр.) — Б.ред.
16
Цитатът е от Глава 57 на романа, издание ни „Христо Г. Данов“, 1983 г. прев. Красимир Желязков. — Б.ред.