Както повеляваше рутината, Ема работи до два, обядва, после отиде да плува. През юли понякога й беше приятно да се отбива в дамския басейн в Хампстед Хийт, но денят бе заплашително навъсен и облачен и тя се престраши да предпочете тийнейджърската компания на закрито. Двайсет минути слаломира нещастно между децата, които скачаха като бомби във водата, гмуркаха се и флиртуваха, наслаждаващи се с пълни шепи на свободата след края на учебната година. После седна в съблекалнята, изслуша съобщението на Декстър и се усмихна. Запомни адреса на къщата и му се обади.
Здрасти. Аз съм. Само да ти кажа, че тръгвам и изгарям от нетърпение да видя барплота. Може да закъснея пет минути. Благодаря ти за съобщението и… съжалявам, че днес бях толкова хаплива, съжалявам и за глупавия спор. Няма нищо общо с теб. Просто в момента съм малко наежена. Важното е, че те обичам много. Е? Това е. Късметлия си! Мисля, че казах всичко. Доскоро, моя любов. Доскоро.
Намръщените облаци над спортния център най-сетне избухнаха, сипейки едри, топли капки дъжд. Тя изруга времето и мократа седалка на велосипеда и пое през северен Лондон към Килбърн, импровизирайки маршрут през лабиринт от улици с жилищни блокове към Лексингтън Роуд.
Заваля по-силно — лепкави капки от кафява градска вода — и Ема забута педалите права, привела глава, различавайки съвсем смътно някакво движение откъм страничната улица вляво от нея. Усеща не толкова, че полита, а че я улавят и захвърлят, и когато се приземява на ръба на шосето с лице към мокрия цимент, инстинктивно понечва да се озърне за велосипеда, който някак си вече не е под нея. Опитва се да помръдне глава, но не успява. Посяга да си свали каската, защото хората я гледат, а каската я загрозява, но хората, приведени над нея, изглеждат уплашени и я питат пак и пак добре ли е, добре ли е. Единият плаче и тя за пръв път осъзнава, че не е добре. Примигва от дъждовните капки. Определено ще закъснее. Декстър я чака.
Представя си отчетливо две неща.
Първото е нейна снимка на девет години в червен бански костюм на плажа, не помни къде — Файли или Скарбъро може би. Майка й и баща й са до нея, побутват я към камерата с изгорели от слънцето, усмихнати лица. После си представя Декстър — как се крие от дъжда на стълбите на новата къща и си поглежда часовника. „Ще се чуди къде съм“, мисли си тя. Ще се разтревожи.
После Ема Морли умира и всичко, което е мислила или чувствала, се стопява и изчезва завинаги.
Пета част
Три юбилея
„Тес философски отбелязваше датите, които идваха и си отиваха в кръговъртежа на годишните времена… своя собствен рожден ден. Спомняше си и всички други дни, различни от обикновените поради някои случки, в които тя бе взела участие. Един следобед, наблюдавайки красивото си лице в огледалото, тя внезапно се сети, че има една дата с още по-голямо значение за нея — датата на нейната смърт, денят, в който всичките й прелести ще си отидат. Тази дата лукаво се спотайва между останалите дни в календара, тя не дава знак, нито издава звук… и все пак е неизбежно там. Кое ли число е този ден?“
Деветнайсета глава
Следващата сутрин
Петък, 15 юли 1988
Ранкейлър Стрийт, Единбург
Когато отвори очи, кльощавото момче беше още там сега с гръб към нея, и седнало нестабилно на ръба на стария й дървен стол, навличаше възможно най-тихо панталоните си. Тя погледна към радиочасовника си — девет и двайсет. Бяха спали около три часа и той се опитваше да се измъкне. Забеляза го как притиска джоба си с длан, за да не се раздрънкат монетите, после стана и понечи да надене бялата си риза. Един последен поглед към дългия му кафяв гръб. Красив. Той наистина бе абсурдно красив. Прииска й се много да остане, почти толкова силно, колкото й се искаше да си тръгне. Реши, че трябва да каже нещо.
— Не си тръгваш, без да се сбогуваш, нали?
Той се извърна, заловен на местопрестъплението.
— Не исках да те будя.
— Защо не?
18
Цитатът е със съкращения от Глава 15 на романа, издание на „Златорог“, 1991 г. прев. В. Измирлиев и Л. Велинов — Б.ред.