Ема рухна отново върху пясъка, свила глава между коленете.
Издирването се оказа безплодно и те обиколиха плажа с надеждата да открият резервно облекло. Ема откри голям син пластмасов чувал и Декстър го уви старателно около кръста си като минижуп. Тя предложи да направят ресни, та да заприлича на сукман, и пак се строполи.
На връщане се наложи да минат през центъра на пристанището.
— Не очаквах да е толкова многолюдно — констатира Ема.
Придал си изражение на непринудено безгрижие, Декстър дефилира пред откритата таверна и заковал очи напред, се престори, че не чува дюдюкането. Тръгнаха към града и в тясната алея се сблъскаха с младежите от плажа — зачервени от слънцето и алкохола, вкопчени в прегръдка, двамата се олюляваха по стъпалата към пристанището. Взряха се удивено в синята найлонова минипола на Декстър.
— Някои ми открадна дрехите — обясни той отривисто.
Те закимаха съчувствено и ги подминаха. Момичето се обърна и им подвикна:
— Красив чувал.
— „Хелмут Ланг“! — отвърна Ема и Декстър присви очи, разгневен от предателството.
Цупи се по целия път и когато най-сетне се прибраха в стаята, фактът, че ще делят едно легло, някак си пече бе изгубил значение. Ема влезе в банята и си сложи стара сива тениска. Когато се върна, синият пластмасов чувал лежеше до леглото.
— Сложи го на закачалка — подритна го тя с крак. — Да не се измачка.
— Ха — каза той, проснат в леглото по гащи.
— Това ли са?
— Кои?
— Прословутите слипове за трийсет лири. Да не би да са поръбени с хермелин?
— Да заспиваме. Коя страна си избираш?
— Тази.
Лежаха успоредно по гръб и Ема се наслаждаваше на приятния досег на студените бели чаршафи.
— Хубав ден — отбеляза.
— Без последния епизод — измърмори той.
Тя се обърна към Декстър, вперил гневен профил в тавана. Сръга го с крак.
— Нищо и никакви панталони и гащи. Ще ти купя нови-новенички. Три памучни слипа. На едро. — Декстър изсумтя, а Ема го улови за ръката под чаршафа и я стисна. След малко той се извърна към нея. — Наистина, Декс — усмихна му се тя. — Наистина ми харесва тук. Забавлявам се.
— Да. Аз също — промърмори той.
— Още осем дни.
— Още осем дни.
— Ще издържиш ли?
— Кой знае? — Той се усмихна мило и за добро или за зло, всичко си дойде на предишното място. — Колко правила нарушихме днес?
Тя се замисли.
— Първо. Второ и Четвърто.
— Е, поне пропуснахме скрабъла.
— Винаги има утре.
Тя се пресегна нагоре, изключи лампата и се намести с гръб към него. Всичко си беше както преди и тя не беше сигурна дали и харесва. За миг се разтревожи, да не би да не успее да заспи, прехвърляйки в ума си днешните събития, но за свое облекчение скоро усети как умората я надвива и сънят плъзва по вените й като упойка.
Взрян в тавана, Декстър полежа буден в синята светлина с чувството, че днес не е разкрил потенциала си. Ема налагаше определено ниво на поведение, до което той невинаги съумяваше да се издигне. Погледна към нея. Косата й се спускаше по врата, загорялата й кожа тъмнееше на фона на белите чаршафи. Поколеба се дали да не я докосне по рамото и да се извини.
— Лека нощ, Декс — промърмори тя с последни сили.
— Лека нощ, Ем — отвърна той, но тя вече беше заспала.
„Още осем дни — помнели си той, — цели осем дни“.
Почти всичко може да се случи за осем дни.
Втора част
1993–1995
Краят на двайсетте
„Ние харчехме колкото можем повече, а хората ни даваха срещу това колкото могат по-малко. Винаги се чувствахме нещастни и повечето ни познати бяха в същото положение. Всички поддържахме бодрата измама, че си живеем весело, и всички съзнавахме тайно, че не е така. Убеден съм, че нашият случай беше всъщност съвсем обикновен.“
Шеста глава
Химия
Четвъртък, 15 юли 1993
Брикстън, Ърлс Корт и Оксфордшър
Тези дни вечерите и утрините проявяват склонност да преливат едни в други. Старомодните идеи за ден и нощ са се превърнали в отживелица и Декстър вижда повече изгреви отпреди.
На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 часа. Декстър го наблюдава от задната седалка на очукано минитакси, прибирайки се у дома от апартамента на един непознат в Брикстън. Не точно непознат, а чисто нов приятел — един от многото напоследък. Този път — графичен дизайнер на име Гибс или Гибси или може би Бигси, и приятелката му — смахнатата Тара, миниатюрно като птичка създание с натежали клепачи и широка алена уста, която не говори много, защото притежателката й предпочита да общува посредством масажи.
2
Цитатът е от Глава 34 на романа, издание на „Народна култура“, 1982 г., прев. Невяна Розева. — Б.ред