Седем, шест, пет…
Той посяга към бутилката, но, смеейки се, тя отблъсва ръката му.
— МАХАЙ СЕ, ДЕКСТЪР, ИМАШ СИ ВОДА!
Четири, три, две…
— Но това не е вода — казва той.
Тя я изгълтва на един дъх.
Надписите текат на екрана.
Суки кашля, зачервена и запенена, през тонколоните екват китари и барабани, танцьорките извиват тела, а от високия таван се спуска камера като граблива птица, полита над главите на хората в залата, устремена към водещите, и на зрителите пред екраните се струва, че триста младежи ръкопляскат на привлекателна жена, която повръща на платформата.
Музиката стихва и се чува само кашлянето на Суки. Декстър е застинал като истукан. Онемял и в пиянски ступор, пилот, който всеки миг ще разбие самолета си. Машината се спуска стремглаво към земята, която се надига да го посрещне. „Кажи нещо, Декстър — прозвучава глас в слушалките му. — Ехо! Декстър! Кажи нещо!“. Ала мозъкът му отказва да работи, устата му отказва да се раздвижи и той стои там, окаменял във всяко отношение. Секундите се разтеглят.
Но слава Богу, Суки — истинска професионалистка — си избърсва устата с опакото на дланта.
— Е, ДОКАЗАХМЕ, ЧЕ СМЕ НА ЖИВО! — И откъм публиката долита облекчен смях. — ЗАСЕГА ВСИЧКО ВЪРВИ ПО МЕД И МАСЛО, НАЛИ, ДЕКС?
Тя го сръгва в ребрата с показалец и той оживява.
— Жалко за Суки… — казва. — В бутилката има водка! — И надига иронично палец и отмята китка да имитира потаен алкохолик. Публиката се засмива отново и той се чувства по-добре. Суки също се засмива, смушква го с лакът и вдига юмрук като вариететен клоун. Само той съзира искрицата презрение в очите й. Намира убежище в екрана, където текат помощните реплики.
— Добре дошли при нас! Аз съм Декстър Мейхю…
— … А АЗ СЪМ СУКИ МЕДОУС!
И течението ги подема. Представят петъчното шествие от страхотни комици и музиканти, Декс и Суки — обаятелни и привлекателни като двете най-популярни деца в гимназията.
— И така… без повече приказки… да чуя аплодисментите ви, моля! — Той махва с ръка назад като цирков водещ. — За „Шед Севън“!
Камерата се извръща от тях, сякаш й е доскучало, и сега върху музиката от оркестъра в ушите му се наслагват гласове. „Добре ли си, Суки?“, пита продуцентът. Декстър я поглежда умолително. Тя присвива очи. Дали ще им каже — Декстър е алкохолик, пиян е, не се владее, аматьор, не заслужава доверие.
— Да — отговаря тя. — Просто дребен инцидент…
— Ще пратим някого да ти оправи грима. Две минути, хора. И Декстър, дръж здраво юздите!
„Да, дръж здраво юздите“, повтаря си той, но мониторите му казват, че остават петдесет и шест минути и двайсети две секунди в ефир, и той наистина се съмнява, че ще успее.
Аплодисменти! Аплодисменти, каквито чува за пръв път в живота си, отекват от стените на спортната зала. И, да, оркестърът звучеше глухо, а певците — пискливо, не се разминаха и без технически проблеми — липсващи реквизити и срутени декори — и разбира се, не биха могли да мечтаят за по-благосклонна публика, но все пак пожънаха триумф. Смъртта на Нанси просълзи дори господин Рътлидж, химика, а преследването по лондонските покриви, представено с театър на сенките, се оказа неповторим похват, посрещнат с възклицания и ококорени очи като зрелищна заря. Соня Ричардс оправда очакванията и блесна на сцената, а на Мартин Досън му остана само да скърца ядно със зъби, докато тя обираше най-бурните аплодисменти. Следват овации, викат ги на бис, публиката трополи възторжено с крака по пода и Соня, която плаче — за бога, наистина плаче! — издърпва Ема на сцената, стиска й ръката и повтаря: „Браво, госпожице, чудесно, удивително, удивително!“. Училищно представление — най-дребният възможен успех — но сърцето на Ема ликува и усмивката не слиза от лицето й, докато оркестърът изпълнява какофонична версия на „Бъди разумен“ и тя се покланя ли, покланя, стиснала за ръцете четиринайсетгодишните актьори. Въодушевена от добре свършената работа, за пръв път от десет седмици нито веднъж не усеща порив да ритне Лайънъл Барт.
На почерпката след това кока-колата родно производство се лее като вино, а има и пет бутилки с искрящо пери5 за възрастните. Йън стои в ъгъла на спортната зала с поднос с миникексчета и пластмасова чаша с разтворими прахчета против разстройство, които си е донесъл специално за партито, и масажира синусите си, усмихва се и търпеливо очаква Ема да се наслади на славословията. „Достойно за Уест Енд!“, казва някой донякъде нереалистично и тя не скастря Родни Чанс, нейния Фейджин, когато, замаян от карамелизирани близалки, й казва, че е „твърде умна за учителка“. Господин Годалминг („наричай ме Фил, моля“) я поздравява, докато Фиона, червенобуза като фермерска съпруга, ги гледа втренчено, отегчена и раздразнителна.