И удоволствието се изпари напълно. Той се върна точно когато сервираха основните ястия. Ема огледа панираната си в бирено тесто треска с грахово пюре. Дебелите бледи картофи бяха машинно нарязани на съвършени овали и подредени като тухлена стена, върху която панираната риба се олюляваше нестабилно на десет сантиметра над чинията, като че ли се кани да скочи в гъстото зелено блато долу. Що за игричка? Дървена колибка с рибен покрив? Тя изтегли внимателно едно картофено кръгче от върха на купчината. Твърдо и студено отвътре.
— Как е Краля на комедията?
Откакто се върна от тоалетната, гласът на Декстър звучеше още по-предизвикателно и провокативно.
Обзе я предателско настроение. Навярно сега й се удаваше случай да довери някому бъркотията, настанала във връзката й, да сподели колебанието какво да предприеме. Но не можеше да твори с Декс, не сега. Преглътна суровия картоф.
— Йън е страхотен — отвърна категорично.
— Добре ли съжителствате? Как е апартаментът?
— Фантастично. Още не си го виждал, нали? Трябва да ни дойдеш на гости!
Поканата прозвуча неубедително и в отговор Декстър измърмори необвързващо „Хмм“, все едно подозира, че отвъд централната градска зона всякакво забавление е невъзможно. Възцари се тишина и те се върнаха към чиниите.
— Как е стейкът ти? — попита накрая тя.
Декстър очевидно бе изгубил апетит. Режеше кървавото месо, без да го яде.
— Великолепен. Как е рибата?
— Студена.
— Така ли? — Той надникна в чинията й, после поклати вразумително глава. — Прозрачна е, Ем. Рибата се приготвя, така, че да запази прозрачния си цвят.
— Декстър… — Гласът й прозвуча строго и остро. — Прозрачна е, защото е дълбоко замразена. Не се е размразила.
— Нима? — Той мушна ядосано пръст под панировката. — Е, ще я върнем тогава!
— Няма проблем. Ще изям само картофите.
— Не, майната им! Върни им рибата! Няма да плащам за проклета замразена риба! Да не би да сме в „Биджамс“6? Ще ти вземем друго.
Той махна на сервитьора и самоуверено заобяснява, че рибата е зле приготвена, в менюто пише прясна риба, отказва да я плати и държи да го възмездят с основно ястие за сметка на заведението. Ема се опита да вметне, че вече не е гладна, но Декстър на свой ред настоя да си избере нещо, защото е безплатно. Не й остана друг избор, освен да се вторачи отново в менюто под втренчените погледи на сервитьора и на Декстър, чийто стейк си стоеше в чинията, нарязан, но недокоснат, докато най-сетне разрешиха проблема, тя си поръча безплатна зелена салата и отново останаха сами.
Седяха мълчаливо сред руините на вечерта пред две чинии нежелана храна и Ема се уплаши, че ще заплаче.
— Е. Всичко е наред — каза Декстър и постла салфетката си върху коленете.
Прииска й се да си е у дома. Реши да пропусне десерта, да забрави за партито — той и без това не искаше да отиде с него — и да се прибере у дома. Може би Йън ще се е върнал, мил и загрижен и влюбен в нея; ще седнат, ще си поговорят или просто ще се сгушат пред телевизора.
— Е? — Очите му блуждаеха из залата. — Как е училището?
— Добре е, Декстър — намръщи се тя.
— Какво? Какво сбърках? — раздразнено попита той и рязко впи очи в нея.
— Ако не те интересува, не питай — равно отвърна тя.
— Интересува ме! Просто… — Той си наля още вино. — Мислех, че пишеш някаква книга или нещо такова.
— Пиша някаква книга или нещо такова, но трябва и да си изкарвам прехраната. И още повече, Декстър, харесвам работата си и съм много добър учител, по дяволите!
— Не се съмнявам! Просто… знаеш сентенцията… Онези, които могат…
Ема зяпна. Не губи самообладание…
— Не, не съм я чувала, Декстър. Кажи ми. Каква сентенция?
— Е…
— Сериозно, Декстър, кажи ми я.
— Не е важно.
Той очевидно се смути.
— Настоявам, Декстър. Довърши изречението. „Онези, които могат…“?
Той въздъхна, стисна чашата с вино и проговори с равен тон:
— Онези, които могат, го правят, а които не могат, преподават…
— И онези, които преподават, ти казват върви на майната си — просъска тя.
И чашата с вино полетя към скута му, когато Ема блъсна масата, скочи, грабна си чантата, събаряйки бутилки и чинии, и излетя от сепарето и от това омразно, омразно място. Всички се бяха вторачили в нея, но какво от това? Тя искаше просто да се махне оттук. „Не плачи, не плачи“, повтаряше си. Надзърна през рамо към Декстър, който попиваше яростно скута си, успокояваше сервитьора и се канеше да я последва. Тя се обърна, побягна и пред нея се изпречи Цигареното момиче. Слизаше по стълбите с дълги крака на високи токчета, разтворила в усмивка алени устни. Ема усети как против волята й горещи сълзи на унижение напират в очите и, усети как се препъва с глупавите, глупави токчета и чу как публиката в ресторанта ахна дружно, когато се строполи на колене. Цигареното момиче се озова до нея и я улови за лакътя с изражение на влудяваща искрена загриженост.