Разпознава лицето му от онази идиотска телевизионна програма — не излиза ли със Суки Медоус? — но не си спомня името му. Гледа ли изобщо някой шоуто му? Костюмът му е лекьосан, джобовете — издути от пакети неизпушени цигари, носът му е мазен, дъхът — лош. И на всичкото отгоре още не си е направил труда да я попита за истинското й име.
Цигареното момиче се казва Черил Томсън. Всъщност е медицинска сестра — изтощителна работа — но от време на време взема по някоя смяна тук, защото е съученичка на управителя и бакшишите са невероятни, ако си готов да пофлиртуваш малко. У дома, в апартамента й в Килбърн, я очаква годеникът й. Мило, италианец, метър и деветдесет, бивш футболист, а понастоящем — неин колега. Много красив. Ще се женят през септември.
Би могла да разкаже всичко това на мъжа, ако я беше попитал, но той не я попита. Затова две минути преди полунощ в деня на свети Суидин тя се извинява — трябва да поработя, не, не мога да дойда на партито, да, запазих телефона ти, надявам се да се сдобрите с приятелката ти — и оставя мъжа сам пред бара, а той си поръчва ново питие.
Трета част
1996–2001
В началото на трийсетте
„Те почти не говореха за чувствата си. Изпитаните приятелства нямат нужда от пищни фрази и страстни излияния.“
Десета глава
Carpe Diem
Понеделник, 15 юли 1996
Лейтънстоун и Уолтъмстоу
Ема Морли лежи по гръб на пода на директорския кабинет с усукана около кръста рокля и издишва бавно през уста.
— О! И между другото, за девети клас трябват нови екземпляри на „Сайдер с Роузи“.
— Ще се погрижа — казва директорът, закопчавайки ризата си.
— И докато съм още върху килима ти, остана ли нещо, за обсъждане? Бюджетни въпроси, проверки от инспектората? Друго, към което да се върнем отново?
— Бих искал да се върна отново върху теб — казва той, ляга отново и я целува по врата. Господин Годалминг — Фил — е шлифовал до съвършенство изкуството на безсмислените намеци.
— Какво означава това? Нищо не означава — цъка тя с език, отблъсква го и се пита защо след секс, дори след приятен секс, се чувства толкова раздразнителна. За малко не помръдват и двамата. Шест и половина вечерта е, в края на срока, и гимназията на Кромуел Роуд е зловещо притихнала като всяко училище след часовете. Чистачите са си свършили работата, вратата на кабинета е затворена и заключена отвътре, но въпреки това тя усеща безпокойство и тревога, трябва ли да изпитва приятна възбуда, привързаност и задоволство? През последните девет месеца Ема правеше любов върху служебни килими, пластмасови столове и ламинирани маси. Винаги грижовен към персонала си, Фил е свалил дунапренената възглавничка от стола прел бюрото и сега тя лежи под ханша й, но въпреки това й се приисква някой ден да прави секс върху мебели, които не убиват.
— Знаеш ли какво? — казва директорът.
— Какво?
— Смятам, че си ненадмината. — Стисва гърдите й за по-убедително. — Не знам какво ще правя шест седмици без теб.
— Поне килимът ти ще си отдъхне.
— Цели шест седмици без теб. — Брадата му стърже по врата й. — Ще полудея от желание…
— Е, винаги можеш да прибегнеш до госпожа Годалминг — казва тя и чува гласа си: горчив и подъл. Сяда и дръпва роклята над коленете. — И между другото, нали дългите ваканции са предимство на учителската професия? Така ми каза. Когато кандидатствах…
Той я поглежда скръбно откъм килима.
— Не бъди такава, Ем.
— Каква?
— Саркастична.
— Съжалявам.
— И на мен не ми е приятно. Ни най-малко.
— Аз пък смятам, че ти е приятно.
— Не ми е приятно. Да не помрачаваме мига. — Той поставя утешително длан върху гърба й. — За последен път сме медно чак до септември.
7
Цитатът е от Глава 57 на романа, издание на „Христо Г. Данов“, 1983 г. прев. Красимир Желязков. — Б.ред