Джон Грийн
Вината в нашите звезди
Благодарности
Авторът би желал да изкаже своята благодарност на следните хора:
В тази книга болестта и нейното лечение не отговарят на действителността. Така например, медикаментът „Фаланксифор“ не съществува. Той е плод на въображението ми, но ми се иска да беше истински. Всеки, който се интересува от реалната история на рака, би трябвало да прочете „Императорът на всички болести“ от Сидхарта Мукхерджи. Задължен съм също и на „Биология на рака“ от Робърт А.? Уайнбърг, както и на Джош Сандкуист, Маршал Урист и Йонеке Холандерс заради споделеното време и професионален опит по всички медицински въпроси, които с радост пренебрегвах, когато това отговаряше на прищевките ми.
На Естър Ърл, чийто живот беше дар за мен и за мнозина други. Благодарен съм също и на семейство Ърл — Лори, Уейн, Аби, Анджи, Грант и Ейб — за тяхното великодушие и приятелство. Вдъхновени от Естър, семейство Ърл създават в нейна памет фондацията с нестопанска цел „Тази звезда няма да угасне“. Можете да научите повече на tswgo. org.
На Холандската литературна фондация за предоставените два месеца в Амстердам, за да работя по книгата. Специални благодарности на Фльор ван Копен, Жан Кристоф Боел ван Хенсбрук, Жанет де Уит, Карлайн ван Равенстейн, Марге Схепсма и на Холандското общество за борба с грубото отношение.
На редактора и издателя си Джули Строс-Гейбъл, останала твърдо зад тази история, въпреки дългите години на обрати и резки завои, същото важи и за невероятния екип на Penguin. Специални благодарности на Розан Лауър, Дебора Каплан, Лиза Каплан, Стив Мелцер, Нова Рен Сума и Ирене Вандерфорт.
На Айлин Купър, която е мой ментор и кръстница.
На агента ми, Джоди Риймър, чиито мъдри съвети ме спасиха от множество катастрофи.
На противниците на грубото отношение, които бяха страхотни.
На „Катитюд“ за това, че повече от всичко искат да превърнат света в не чак толкова гадно място.
На брат ми Ханк, който е най-добрият ми приятел и съмишленик.
На жена ми Сара, която освен жената на живота ми, е и моят първи и най-доверен читател. А също така и на бебето Хенри, на което тя даде живот. На родителите ми, Майк и Сидни Грийн, и на родителите на жена ми, Кони и Маршал Урист.
На приятелите ми, Крис и Марина Уотър, които ми помогнаха за книгата в критични моменти, също като Джойлин Хослър, Шанън Джеймс, Ви Харт, Карън Кавет с брилянтните си познания за Диаграмата на Вен, Роузиана Холс Рохас и Джон Дарнел.
Първа глава
В късната зима на седемнайсетата ми година майка ми си науми, че страдам от депресия вероятно защото рядко излизах от вкъщи, прекарвах доста време в леглото, препрочитах все една и съща книга, хранех се нередовно и посвещавах голяма част от изобилното си свободно време на мисли за смъртта.
Когато четеш брошура, уебсайт или нещо друго на тема рак, неминуемо ще срещнеш депресията в списъка на страничните ефекти. Но всъщност депресията не е страничен ефект на рака. Депресията е страничен ефект на смъртта. (Ракът също е страничен ефект на смъртта.) Всъщност това важи почти за всичко. Майка ми обаче смяташе, че се нуждая от лечение, и затова ме заведе на преглед при моя личен доктор Джим, който потвърди, че действително представлявам ясен случай на парализираща клинична депресия и следователно дозите на лекарствата ми трябвало да бъдат коригирани, а аз трябвало веднъж седмично да посещавам някаква група за взаимопомощ.
Групата за взаимопомощ включваше променлив състав от персонажи в различен стадий на причинено от тумор заболяване. Защо беше променлив съставът ли? Отново страничен ефект на смъртта.
Групата за взаимопомощ беше, разбира се, истинска депресия. Събираше се всяка сряда в мазето на една епископална църква с каменни стени, построена под формата на кръст. Всички сядахме в кръг точно в средата на този кръст — там, където би трябвало да се пресичат раменете му, където би трябвало да се намира сърцето на Исус.
Знаех това, защото Патрик, ръководителят на групата за взаимопомощ и единственият човек над осемнайсет години в стаята, на всяка проклета сбирка говореше за сърцето на Исус и за това как всички ние, млади хора, борещи се с рака, седим в самото дълбоко свещено Исусово сърце или нещо такова.
Ето как минаваше времето в Божието сърце: всеки от шестимата, седмината или десетимата влизаше или ходейки, или седейки в количка, след което всички похапвахме от жалкия асортимент от сладки с лимонада, сядахме в кръга на доверието и слушахме, докато Патрик ни разправяше за стотен път ужасно депресиращата история на живота си — как имал рак на топките и всички смятали, че ще умре, но уви, не умрял, и ето че сега стои пред нас — един напълно съзрял възрастен в мазето на една църква в 137-ия по хубост град в Америка, разведен, пристрастен към видеоигрите, почти без приятели, едва успяващ да свърже двата края, използвайки миналото си на раковоболен, домогващ се бавно към една магистърска степен, която няма да подобри изгледите му за кариера, живеещ, подобно на всички нас, в очакване Дамоклевият меч1 да му даде покоя, от който се бе изплъзвал години наред, когато ракът бе отнел и двете му топки, но бе пощадил това, което само най-великодушните биха нарекли негов живот.
1
Мечът, който сиракузкият тиранин Дионисий Старши заповядал по време на пир да окачат да виси на конски косъм над главата на завиждащия му Дамокъл, за да му покаже постоянните опасности, на които той като владетел е изложен. — Б.ред.