— Та това е човек! — извика Олд Дет. — Трябва да отидем!
Скаутът се метна на коня си и ние го последвахме. Щом се приближихме, двете животни, които седяха на брега, се изправиха и побягнаха. В средата на потока забелязахме гола човешка глава, която стърчеше над водата. Лицето й беше покрито с комари, които се бяха наврели в очите, в ушите, в носа и между устните.
— За бога, спасете ме, сеньори! — простена човекът. — Не мога да издържа повече.
Веднага наскачахме от конете.
— Какво е станало с вас? — попита Олд Дет на испански, тъй като непознатият си беше послужил с този език. — Как сте попаднали в потока? Защо не излезете? Та той е дълбок едва две стъпки!
— Закопаха ме тука!
— By Jove! Да закопаеш жив човек! Кой го направи?
— Индианци и бели.
Досега не бяхме обърнали внимание, че от мястото на водопоя дотук водеха следи от много човешки крака.
— Този човек трябва да бъде изваден по най-бърз начин — напомни ни старият скаут. — Елате, мешърз! Ще го изкопаем, но понеже нямаме инструменти, ще си послужим с ръцете!
— Лопатата е зад мен във водата. Затрупаха я с пясък — промълви с мъка човекът.
— Лопата ли? А откъде имате тук такъв инструмент?
— Аз съм гамбусино [75]. Ние носим винаги със себе си кирка и лопата.
Лопатата беше намерена. Нагазихме във водата и се заловихме за работа. Коритото на потока бе покрито с дебел пласт рохкав пясък, в който се копаеше лесно. Едва сега забелязахме, че зад човека беше забито копие, за което той беше завързан през врата така, че не можеше да наведе главата си напред. По този начин устата му се намираше само на педя от водната повърхност, ала не му бе възможно да пийне нито една глътка. Освен това бяха натъркали лицето му с прясно кърваво месо, за да привлекат насекоми, които да го измъчват. Човекът никога нямаше да може да се освободи сам от това положение, защото ръцете и краката му бяха вързани. Когато най-сетне го измъкнахме и прерязахме въжетата, той изпадна в безсъзнание. И не беше никак чудно, защото го бяха съблекли напълно гол и бяха разкървавили гърба му от бой.
Бедният човек скоро дойде на себе си. Отнесохме го до мястото, където първоначално бяхме излезли на потока, защото там бяхме решили да лагеруваме. Най-напред му дадохме да яде. После превързахме раните му, а аз извадих от кобурите на седлото резервната си риза и му я подадох. Едва сега той беше в състояние да ни даде желаните сведения.
— Името ми е Тадео Сандия и напоследък работих като гамбусино в една бонанса [76] — започна той, — която се намира на един ден път оттук сред планините. Имах другар, един янки, казваше се Хартън, който…
— Хартън ли? — прекъсна го Олд Дет бързо. — Как е малкото му име?
— Фред.
— Знаете ли къде е роден и на колко години е?
— Роден е в Ню Йорк и може би е шестдесетгодишен.
— Говорил ли ви е дали има семейство?
— Жена му е умряла. Има един син, който се занимава с някакъв занаят във Фриско, но какъв точно, не знам. Познавате ли го?
Олд Дет беше задал въпросите си неимоверно трескаво. Очите му заблестяха и дълбоко хлътналите му страни поруменяха. Сега той направи усилие да се успокои и отвърна с умерен тон:
— Виждал съм го по-рано. Сигурно преди е водил много добър, материално осигурен живот. Не ви ли е разказвал нещо за това?
— Да. Хартън е бил син на уважавани родители и е станал търговец. Постепенно започнал да върти добра търговия, но имал един пропаднал брат, който се бил лепнал за него като пиявица и го изсмуквал.
— Научихте ли името на този брат?
— Да. Малкото му име било Едуърд.
— Вярно е. Дано ми се удаде да видя някой път вашия Хартън.
— Едва ли. Сигурно вече е ударил сетният му час, защото негодниците, които ме закопаха, го отвлякоха със себе си.
Олд Дет направи движение, като че ли се канеше да скочи, но успя да се овладее и да попита спокойно:
— Та какво станало после?
— Ами това, което исках да ви разкажа, когато ме прекъснахте. Хартън бил търговец, но брат му го измамил и му отнел всичко, каквото имал. Струва ми се, че и до ден днешен е жив този безсрамен мошеник. След като обеднял, Хартън се скитал дълго из така наречените placers [77] като digger [78], ала без никакъв успех. После станал вакеро, с една дума, опитал всичко, но все не постигал нищо, докато накрая станал гамбусино. Но той не беше човек, създаден за живот с приключения. Като гамбусино той има много по-лош късмет, отколкото преди.