— Но тогава вашият приятел не е трябвало да става гамбусино!
— Лесно ви е да говорите, сеньор. Милиони хора не стават онова, за което са способни, а се заемат с неща, които най-малко им подхождат. Може би е имал и някаква тайна причина, за да стане гамбусино. Неговият брат Едуърд е бил именно златотърсач и то с голям шанс. Може би се е надявал по този начин някога да го срещне.
— Но тук има някакво противоречие. Този безпътен Едуърд е бил гамбусино с голям късмет, а въпреки това отнел всичко на брат си Фред, нали? А щастливият гамбусино има маса пари.
— Да, но щом ги пилее по-бързо, отколкото ги намира или печели, тогава те просто се свършват. Този човек е бил страшен прахосник! Най-сетне Фред Хартън се озовал в Чиуауа, където получил назначение от сегашния си работодател. Там се запознах с него и го обикнах. Това е голяма рядкост, понеже лесно можете да си представите, че между отделните гамбусино обикновено цари завист. От този ден ние излизахме заедно да търсим злато.
— Как се казваше вашият работодател?
— Дейвис.
— Bounce! [79] Сеньор, говорите ли и английски?
— Също така добре, както и испански.
— Тогава имайте добрината да говорите на английски, защото тук има двама души, които не разбират испански, а вашият разказ може би ще засяга малко и тях — продължи скаутът разговора веднага на английски. При тези думи Олд Дет посочи двамата Ланге.
— Защо да ги засяга? — попита гамбусиното.
— Ще научите веднага. Слушай, мистър Ланге, този човек е златотърсач и е на служба при някой си Дейвис от Чиуауа.
— Какво? Дейвис ли? — подскочи Ланге. — Та при него работи и моят зет!
— По-полека, сър! Може да има много хора с името Дейвис — предупреди скаутът.
— Ако този джентълмен говори за Дейвис, занимаващ се с доходната работа да закупува сребърни и златни мини, тогава има един-единствен човек с това име — обясни Тадео Сандия.
— Значи е той! — извика Ланге. — И вие сте на служба при него?
— Разбира се.
— В такъв случай познавате и моя зет?
— Кой е той?
— Немец, казва се Улман. Следвал е във Фрайберг.
— Да, сещам се. Отначало беше нещо като бригадир, но е станал вече директор на рудник с доста значителни приходи. А от няколко месеца нещата се развиват така, че в най-скоро време ще стане съдружник. Значи вие сте негов тъст?
— Ами да, разбира се! Жена му, Агнес, е моя дъщеря!
— Ние я наричаме сеньора Инес. На всички е много добре позната. Бях чувал, че роднините й живеели понастоящем в Тексъс. Искате да посетите сеньората ли?
Ланге отговори утвърдително.
— Тогава не е необходимо да отивате до Чиуауа, а само до бонансата, за която ви говорих преди малко. Не сте ли чували още за нея? Та тя е собственост на вашия зет! Неотдавна той излязъл да се поразходи с коня си из планините и открил такова находище на сребро, каквото още не е било известно тук. Сеньор Дейвис му даде работна ръка, за да започне експлоатацията веднага. Сега се работи здравата, а и залежите са такива, че навярно сеньор Дейвис ще предложи на сеньор Улман съдружничество, което ще е от голяма изгода и за двамата.
— Не думайте! Уил, чуваш ли?
Въпросът бе отправен към сина му, но той не отвърна нищо. Само леко кимна с глава. В очите му се виждаха сълзи на радост.
И ние останалите искрено се зарадвахме на щастието на двамата ни спътника. Олд Дет правеше различни гримаси, които ми бяха непонятни, въпреки че иначе общо взето добре познавах значението на всеки израз на лицето му. Измина известно време, докато се поуталожи вълнението от новината за зетя на Ланге и бонансата. След това Сандия можа да продължи:
— Аз и Хартън помагахме да започне експлоатацията на бонансата. После тръгнахме на път, за да претърсим и Мапими. Яздихме три дни из тези местности, но не намерихме никакви признаци, че нейде би могло да има скъпоценни метали. Днес предиобед почивахме край този поток. През нощта почти не бяхме спали и бяхме изморени. Ето защо неволно сме задрямали. Когато се събудихме, бяхме заобиколени от голяма група бели и червенокожи ездачи.
— Какви бяха индианците?
— Чимари, четиридесет на брой и десет бели.
— Чимари! Те са най-храбрите от всички червенокожи наоколо. И те ви нападнаха, вас, двамата, бедняка? Защо? Да не са във вражда с всички бели?
— Човек никога не знае какво може да очаква от тях. Нито са ни приятели, нито неприятели. Вярно е, че избягват да проявяват открита враждебност към нас, защото са твърде слаби, но и никога не сме били в добри отношения, за да може човек да им има доверие. А това положение е по-опасно от отявлена вражда.