Още не бях приключил с огледа на външността си, когато двамата вече спряха пред мен. Момчето вдигна за поздрав дръжката на камшика си за езда и извика с бодър глас:
— Good day, sir! Какво искате да намерите, та търсите така старателно по себе си?
— Your servant [82], момчето ми! Закопчавам бронята си, за да не пострадам под изпитателния поглед на очите ти!
— Тогава изглежда е забранено да те гледа човек?
— О не, но ми се струва, че по мен не могат да се направят някакви потресаващи открития! — И като вдигнах и завъртях жребеца си на задните му крака, добавих: — Така, сега ме огледа от всички страни, при това на кон и в естествена големина! Харесвам ли ти?
— Ами — горе-долу! Само дето човек би трябвало да внимава да не се приближава до тебе повече, отколкото биха му позволили определени опасения.
— Да, ако не се брои човекът, конникът е великолепен — обади се придружителят на момчето пренебрежително, докато оглеждаше Хататитла с възхитен поглед. Не обърнах внимание на тази обида и отговорих на момчето, което имаше за възрастта си изключително обиграни маниери:
— Опасенията ти са оправдани, мастър, но сигурно ще ме извини обстоятелството, че се намираме в див и нецивилизован район.
— Див район ли? Изглежда не си тукашен.
— Не съм и затова вече цял ден напразно търся улицата и номера.
— Е, съветвам те да дойдеш с нас, ако искаш да разбереш колко е дива местността!
Той се обърна в посоката, която бях следвал досега и накара коня си да премине през всички алюри [83] — от бавен ход, та чак до пълен галоп. Хататитла го следваше с лекота, въпреки че бяхме на път от зори. Да, изглежда превъзходното животно забеляза, че в случая става въпрос за едно малко изпитание и доброволно се понесе в такъв галоп, че най-сетне момчето не бе в състояние да го следва и дръпна юздата на коня си с вик на възхищение.
— Имаш много добър кон, сър. Не продаваш ли жребеца?
— На никаква цена, мастър — отговорих отрицателно аз, изненадан от такъв въпрос.
— Я остави това „мастър“.
— Както искаш. Жребецът ме е опазил от не малко опасности. Не веднъж ми е спасявал живота. Затова ми е невъзможно да го продам.
— Има индианска дресировка — каза момчето с острия поглед на познавач. — Откъде го имаш?
— От Винету, вожда на апачите, с когото бяхме заедно наскоро в Сиера Бланка.
Малкият трапер ме изгледа с видима изненада.
— От Винету ли? Та това е най-прочутият индианец между Сонора и Колумбия! Нямаш вид на човек с такива познанства, сър!
— Защо не? — попитах аз развеселен.
— Мислех те за surveyor [84] или нещо подобно, а тези хора са понякога наистина храбри и сръчни мъже, но да се осмелиш да се навреш между апачи, нихораси и навахи, ти трябват и други качества. Твоите излъскани револвери и красивият нож в пояса, новогодишната пушка, както и четирифутовото оръдие на онзи ремък малко приличат на оръжията, носени обикновено от истинските трапери или скватери [85].
— С удоволствие ще ти призная, че съм нещо като ловец любител — усмихнах се аз, — но оръжията не са съвсем лоши. Получил съм ги на Фронт Стрийт в Сент Луис и ако си родом оттам, ще знаеш, че там се продава добра стока.
— Хмм, мисля, че качеството на стоката си личи едва при употребата й. Какво ще кажеш за този пистолет?
Той бръкна в кобура на седлото и измъкна едно старо, ръждясало пушкало, което приличаше повече на често употребявана тояга, отколкото на благонадеждно огнестрелно оръжие.
— Ха! Този предмет произхожда сигурно още от времето на Покахонтас [86] — отвърнах аз, — но може да е твърде полезен за онзи, който се е упражнявал с него. Често съм виждал трапери да боравят учудващо с най-мизерни огнестрелни оръжия.
86
дъщеря на вожда Поватан във Вирджиния, живяла в първата половина на 17 век, играла известна роля в колониалната история на тази страна. Името й достигнало почти пословична известност. Б. изд.