— Тогава ми кажи дали са правили и това. Той дръпна коня си настрани; започна да ме обикаля в бърз тръс, вдигна ръка и стреля към мен, преди да отгатна намеренията му. Почувствувах леко потрепване в моето зле пострадало покривало за глава и в същото време видях, че пред мен отлетя на земята жълтото цвете, което бях затъкнал в шапката си.
Изглежда, че този сигурен стрелец искаше да се убеди, какво представлява всъщност моето „ловджийско любителство“ и затова му отговорих хладнокръвно:
— Мисля, че всеки би могъл да извърши същото, макар че не всеки би предоставил шапката си за такава цел, защото понякога под нея може да има и глава. Ето защо, не стреляй по други хора, преди да си се уверил, че можеш да дадеш добър изстрел с пищовчето си.
— Wherefore [87]? — чух зад гърба си. Придружителят на момчето яздеше висок тромав кон, който не беше успял да препуска заедно с нашите коне и едва в момента на изстрела се беше присъединил към нас. — Главата на един скитник из саваните заедно с шапката върху нея не струва повече от барута за един изстрел.
Кокалестият, слаб и тънковрат човек имаше лукаво лице на истински янки. Не отговорих на тази грубост само заради неговия спътник, макар да ми се стори, че момчето разтълкува мълчанието ми невярно; забелязах как по лицето му се появи израз, който не показваше особено възхищение от липсата на съответен отговор от моя страна.
Изобщо цялата среща ми се струваше доста странна. Във всеки случай ми стана ясно, че наблизо несъмнено има някакво поселище, от което дори и едно момче можеше да рискува да навлезе на известно разстояние в прерията.
Не ми беше съвсем ясно, какво да мисля за момчето. Личеше си, че то притежава познания за живота в Запада, както и толкова необходимите из тези места сръчност и умения, така че имах достатъчно причини да заключа, че в случая са налице необичайни обстоятелства. Ето защо не беше никак чудно, че вниманието ми бе привлечено силно от него.
Сега момчето яздеше на около половин кон пред мен и беше обляно от златистата светлина на залязващото слънце. Своеобразните му черти показваха твърд израз, въпреки тяхната младежка мекота, а това навеждаше на мисълта за преждевременно развитие на духа и силна воля. В цялото му поведение, във всяко негово движение личаха самостоятелност и сигурност, които не ти разрешаваха да се отнасяш към това младо създание като към дете, въпреки че момчето едва ли можеше да има тринадесет години.
Неволно се сетих за всички онези истории, които бях чел по-рано, разкази за храбростта и самостоятелността, които са присъщи дори и на децата тук, във „far west“ [88], а самостоятелността в дадения случай явно се отнасяше не само до развитието, но и до материалното положение, иначе момчето нямаше да ме попита преди малко за цената на моя жребец.
Внезапно то дръпна юздата на коня си.
— Накъде отиваш всъщност, сър?
— В Ню Венанго.
— И идваш от саваната?
— Да, това ми личи.
— Но не си уестмън!
— Нима имаш толкова проницателен поглед да го установиш веднага?
— Немец ли си?
— Пак ще отговоря с да. Нима говоря английски с толкова лошо произношение, че разпознаваш чужденеца?
— Не бих казал лошо, но все пак е такова, че се познава произхода ти. Ако нямаш нищо против, нека разговаряме на нашия роден език!
— Какво? Съотечественици ли сме?
— Баща ми е немец, обаче аз съм роден край Кикур [89]. Майка ми беше индианка от племето асинибойни.
Изведнъж си обясних особените черти на лицето му, както и леко тъмния тен на кожата му. Значи неговата майка беше умряла, но бащата бе все още жив. В случая несъмнено се натъквах на някакви изключителни обстоятелства и сега вече изпитвах към момчето нещо повече от любопитство.
— Ще погледнеш ли замалко натам? — подкани ме то с вдигната ръка. — Виждаш ли дима, който излиза сякаш изпод земята?
— Аха, значи достигнахме онзи „блъф“, който търся и в чиято низина се намира Ню Венанго! Познаваш ли Емери Фостър, краля на петрола?
— Малко. Той е баща на жената на моя брат, която живее с мъжа си в Омаха. Бях на гости у тях и на връщане се отбих тук. Имаш ли някаква работа с Фостър, сър?
— Не, искам да отида до вашия store [90], за да се запася с това-онова, а за Фостър попитах само, защото като един от най-влиятелните крале на петрола той може да бъде от полза за всеки новопристигнал в тази местност.
— Вече го познаваш, защото той язди до тебе! Нашето взаимно представяне беше твърде недостатъчно, но може да бъде извинено — прерията не познава формалностите.
89
Първоначално реката се казвала „Eau qui court“ (Бързаща Вода), откъдето по-късно произлязла кратката форма „Quicourt“. Сега тя се нарича Ниобрара Ривър