— Не споделям такива възгледи — отвърнах аз, без да удостоя дори и с поглед яздещия до мен янки, който се оказа крал на петрола. — Дори ми се струва, че прерията изработва едно много остро чувство за стойност, което наистина не си служи с кесията като мащаб, а с възможностите на човека. Сложи в ръката на един от твоите крале на петрола онзи пистолет, с който ти умееш да си служиш така превъзходно, и го изпрати в Запада! Той ще загине въпреки милионите си! А от друга страна попитай някой от нашите прочути уестмъни, които владеят като пълни господари обширните равнини с карабините си, попитай го колко пари има! Ще ти се изсмее в лицето. Там, където стойността на човека се определя от способността му да преодолява опасностите в дивите нецивилизовани райони, богатството губи значението си. Законите и нормите на поведение в прерията се предписват не от домашния възпитател, а от ловджийския нож. Но въпреки това и прерията изисква уважение към личността.
Светналият му поглед зашари бързо между мен и Фостър. Забелязах, че споделяше напълно мнението ми. Все пак момчето не можа да се сдържи да не направи следната забележка:
— Общо взето имаш право, сър, но в едно отношение се лъжеш. Може би тук и там се среща някой трапер или скватер, който не би се изсмял, ако го попитам за „жълтия метал“. Чувал ли си някога за Олд Файерхенд?
— Разбира се. Той е един от най-уважаваните уестмъни.
— Виждаш ли, той и Винету, когото познаваш и ти, значи един бял и един индианец, спадат към онези хора, които имам предвид. И двамата познават всички „open and shut“ [91] на планините и могат да те заведат до такива златни и сребърни залежи, за чието съществуване и богатство, друг човек дори и не подозира. Не ми се вярва който и да е от тях да иска да се смени с някой крал на петрола.
— Pshaw, Хари — намеси се Фостър, — надявам се, че не искаш да правиш обидни намеци!
Момчето избегна да отговори и аз хладно добавих:
— Един петролен магнат сигурно никога не би открил тези съкровища, а и не би започнал експлоатацията им при риска за скъпоценния си живот. Впрочем ти сигурно ще признаеш, млади господине, че отговорът ти само потвърждава моето становище. Истинският ловец може да намери някоя златна жила, но той няма да продаде срещу съдържанието й скъпоценната си свобода, която стои за него над всичко! Но я виж, това е вече търсеният „блъф“, нашата цел!
Спряхме се на края на клисурата и погледнахме надолу към малкото поселище, което си бях представял значително по-голямо. Разпрострялата се пред нас долина имаше формата на тесен тиган, обграден наоколо от стръмни скали, прорязан в средата от доста голяма река, която си беше проправила пътя в долната част на долината между стесняващите се скали. Целият терен беше покрит с най-различни съоръжения, необходими при добиването и преработването на петрола. В горния край на клисурата, съвсем близо до реката, имаше сонда, където хората работеха здравата. Пак по горното течение, но отвъд реката, пред самите фабрични помещения се издигаше внушителна жилищна сграда. Додето стигаше погледът бяха разпръснати дъги, дъна, както и готови бурета, отчасти празни, но повечето напълнени с така желаното гориво.
— Да, това е нашият „блъф“, сър — кимна Хари. — Ей насреща може да се види магазинът, който същевременно е хотел, гостилница и какво ли още не, а оттук пътят води надолу, малко е стръмен, поради което трябва да слезем от конете, но все пак може да се върви по него без опасност за живота. Ще продължим ли заедно?
Бързо скочих от седлото. И момчето слезе на земята и каза:
— Хвани юздите на коня си!
— Моят жребец ще ме следва сам. Върви спокойно напред!
Хари взе в ръка юздата на коня си. Враният ми жребец ме последва без особена подкана и докато Фостър слизаше след нас с крантата си бавно и боязливо, аз имах възможността да се възхищавам на сръчността и сигурността, с която пристъпваше юношата пред мен. Несъмнено той не беше придобил това умение на изток; симпатията ми към него нарастваше с всяка измината минута. Щом достигнахме дъното на котловината, ние отново яхнахме конете и прекосихме реката. Наканих се да се сбогувам с тях, защото помислих, че двамата ще се отправят към вече споменатата жилищна постройка, докато моят път водеше към магазина. Но Фостър ме пресече:
— Няма нужда! Ще продължим заедно към нашия „store“, защото имаме да уреждаме още една дреболия!
Заради момчето ми се искаше да останем още малко заедно, но нямах никакво желание да задавам какъвто и да било въпрос на Фостър относно неговата „дреболия“. Впрочем не бе необходимо да чакам дълго, за да ми се изясни и тя. Едва бях скочил на земята пред обикновения блокхауз [92], над чиято врата бе изрисувано с тебешир „Store and boardinghouse“ [93], когато и Кралят на петрола слезе от коня си и хвана юздата на Хататитла.