Опасността нарастваше с всяка изминала секунда. Огнената река беше достигнала складовете и сега буретата започнаха да се пръскат с трясъка на оръдейни гърмежи, изливайки ярко пламналото си съдържание в морето от огнени езици, носещо се напред с все по-голяма опасност. Въздухът бе нажежен до задушаване. Имах чувството, че се намирам в съд с вряща вода, а при това горещината и сухотата нарастваха с такава скорост, та ми се струваше, че горя вътрешно. Още малко и щях да изгубя съзнание, но не биваше да се оставям да ме надвие това усещане. Ставаше въпрос не само за моя живот, но и за живота на момчето.
— Come on [98], Хататитла, напред, напред, Хата …
Ужасната горещина направо пресуши думите ми в устата. Не можех да говоря. Но подобни подвиквания не бяха нужни, защото великолепното животно летеше напред с невероятна бързина. Доколкото можех да забележа в момента, от отсамната страна на реката нямаше изход. Пламъците достатъчно осветяваха скалистите стени, за да разбере човек, че стръмните откоси не можеха да бъдат изкачени. И така във водата и към другата страна!
Леко стисване на коня с бедрата — скок на послушния жребец и водата ни заля целите. Почувствувах, как в жилите ми се вля нова сила, нов живот. Вярно, че конят под мен бе изчезнал, но това ми беше безразлично в момента:
само да достигна отвъдния бряг! Хататитла беше изпреварил огнената стихия. Сега обаче тя идваше надолу по реката като лавина, пламъците издигаха огнените си езици към небето, непрекъснато изтичащият петрол от сондата ги подхранваше постоянно. След минута, може би дори след секунди стихията щеше да ме настигне. Изгубило съзнание, момчето се бе вкопчило в мен с вцепенените си ръце. Заплувах така, както никога не съм плувал през живота си, или не, не плувах, а се понесох с безумни тласъци като изстрелян от пружина над осветляваната до дъното от трептящите отблясъци на пожара вода. Почувствувах страх — толкова ужасен, сковаващ страх!… В този миг до мен се чу пръхтене. — Хататитла, верен храбър Хататитла … ти ли си? … Ето го брега … отново на седлото … не мога да се покача … струва ми се. че се е изсушил мозъкът на костите ми… господи, помогни ми, не мога да остана да лежа тука… още веднъж, успявам … Хататитла … бягай … бягай … накъдето искаш, излез само от този пъклен огън!
Продължихме нататък, това все още можех да схвана. Но накъде — не се питах повече. Чувствувах очите си като разтопен метал в очните кухини, а светлината, възприета от тях, сякаш щеше да ми изгори мозъка. Езикът ми неволно търсеше път навън между сухите устни. Имах чувството, че цялото ми тяло се състои от тлееща прахан, чиято пепел едва се държеше в определена форма и всеки миг можеше да се разпадне. Конят пръхтеше и стенеше под мен болезнено с почти човешки вопли. Той тичаше, скачаше, катереше се, прелиташе над скали, каменни издатини, пукнатини, ръбове и остриета с движенията на тигър, на змия. С десницата си бях обвил врата му, а с лявата си ръка държах все още здраво момчето. Още един скок, дълъг, страхотен скок — и най-сетне, най-сетне скалистият откос е преодолян — още няколкостотин метра по-надалеч от огъня, навътре в прерията и Хататитла се спря. Аз обаче се свлякох от седлото на земята.
Възбудата, пренапрежението на всичките ми сетива бяха толкова големи, че преодолях изпадането в несвяст, което се канеше да ме обземе. Изправих се бавно на крака, обгърнах с ръце врата на моя скъп, несравним вран жребец, който трепереше целият, и разтърсван от конвулсивен плач, започнах да го целувам с толкова много обич, както само влюбеният може да целува избраницата на сърцето си.
— Хататитла, скъпи Хататитла, благодаря ти! Спаси ми живота, спаси и двама ни! Никога няма да забравя този час!
Небето светеше кървавочервено, а огненият дъх на развилнелите се природни сили се стелеше над това опустошително огнище на гъсти черни кълба, пронизвани тук-там от пурпурни лъчи. Но аз нямах време да наблюдавам по-дълго тази картина, защото в краката ми лежеше Хари, бледен, студен и вкочанен, все още стиснал конвулсивно ножа, и аз помислих че е умрял, удавил се е във водите на реката, докато съм искал да го изтръгна от пламъците.
Дрехите му бяха съвсем мокри и плътно прилепнали към безжизненото му тяло. По бледото му лице играеха мрачните отблясъци от разискрените огнени езици, изскачащи над ръба на котловината. Взех го в ръцете си, отметнах косата от челото му, разтрих слепоочията му, сложих уста върху неговите устни, за да възвърна дъха в замрелите му гърди, накратко, направих всичко възможно да го върна към живот.