И ето — най-после — по тялото му премина тръпка, отначало съвсем лека, а после все по-забележимо. Усетил ударите на сърцето му и полъха на възстановяващото се дишане. Той се съвзе, отвори широко очи и ги втренчи в лицето ми с неописуем израз. После погледът му се оживи и той скочи на крака, надавайки силен вик.
— Къде съм … кой си ти… какво се е случило?
— Спасен си от огъня ей там долу!
При звука на моя глас и гледката на все още бушуващия пожар съзнанието му се възвърна изцяло.
— Огън…? Там долу…? Боже мой, вярно, долината гори, а Фостърови …
Сякаш с това име той си спомни и опасността, в която бе оставил роднините си и вдигна заплашително ръка.
— Сър, ти си страхливец, подъл-страхливец, койот, нали вече ти казах! Можеше всички да спасиш, но ти избяга, както бяга койотът от лаенето на кучетата. Аз.. те презирам! Аз … трябва да вървя, да отида при тях!
Бързо го хванах за ръката.
— Стой! Нищо не може да се направи повече. Само ще отидеш към собствената си гибел!
— Пусни ме! Нямам работа със страхливец като тебе!
Той изтръгна ръката си и се втурна напред. Почувствувах между пръстите си някакъв малък предмет. Беше пръстен, който се бе измъкнал при енергичното дръпване на ръката му. Тръгнах подир него, за да му го върна, но той беше вече изчезнал в сенките на стръмно спускащите се скали.
Какво трябваше да направя? Не можех да се сърдя на момчето. Беше много млад, а нещастието му бе отнело способността да разсъждава спокойно, което е необходимо за една трезва преценка. И така, сложих пръстена на ръката си и се отпуснах на земята, за да си отпочина от страхотното напрежение, да прекарам нощта на същото място и да изчакам настъпването на утрото.
Все още всичките ми нерви трепереха, а долината, където пожарът продължаваше да бушува, ми приличаше на ад, от който бях избягал. Старите ми дрехи висяха на парцали от тялото. Облякох новите, останали за щастие незасегнати в торбата.
Хататитла лежеше съвсем близо до мен. Наоколо имаше трева, но той не пасеше. Смелото животно беше по-съсипано и от мен. А какво бе станало с хората в долината? Този въпрос не ме остави да заспя цяла нощ, въпреки че се нуждаех много от почивка. През всичкото време стоях буден и неколкократно се доближавах до ръба на така наречения „блъф“, за да погледна надолу. Огънят не гореше вече на такова голямо пространство, но все пак няма да забравя никога гледката, която съзрях. Петролът извираше от дупката на сондата на дебела струя, висока може би десетина метра. Тази петролна струя гореше, като се разпръскваше горе на отделни снопове и хиляди огнени искри, после падаше на земята и потичаше към реката като лумнала огнена лента с височина на пламъците около два човешки боя. Изпълваше цялата ширина на реката, а над нея лениво се издигаха нагоре гъсти черни облаци дим.
Това продължи до сутринта и сигурно щеше да продължи да гори, докато петролът извира от сондажната дупка, ако не успееха да угасят пожара. Дневната светлина омекоти ослепителното зарево на пламъците. Когато погледнах сега отново надолу, забелязах, че с изключение на една малка къщица на най-високото място на отвъдната страна на долината, където огънят не беше могъл да достигне, всичко останало беше изчезнало. Голямата жилищна сграда, фабричните съоръжения и всички останали къщи заедно с петролните запаси бяха станали плячка на пламъците. Котловината беше почерняла до най-високия си ръб и имаше вид на огромен, потънал в сажди тиган, чието съдържание е било овъглено от невнимателен готвач.
Пред споменатата, единствено оцеляла къщица, забелязах няколко души, край които съзрях и Хари. И така, храброто момче се беше осмелило през нощта да слезе долу и да прекоси долината по-горе от запаления извиращ петрол! Сега, през деня, това беше лесно. Аз самият току-що бях достигнал пътеката, която вчера при нашето пристигане ни беше отвела долу; по нея тръгнах и сега. Видях същевременно, че Хари ме посочи на останалите и заговори за мен. Един мъж влезе в къщицата и след няколко мига се появи отново с пушка в ръка. Той тръгна срещу мен и спря на отсрещния бряг на реката. Там ме изчака да достигна отсамния бряг и след това се провикна:
— Halloo [99], човече, какво правиш все още в поселището ни? Изчезвай, ако не искаш да получиш някой куршум между ребрата!
— Останах тук, за да ви помогна, доколкото е възможно — отвърнах му от насрещния бряг.
— Знам вече! — изсмя ми се той подигравателно. — Известна ни е подобна помощ!
— А трябва и да говоря с мастър Хари!
— Ще ти бъде трудно.
— Трябва да му дам нещо.