— Good evening! — поздравих аз, като дръпнах юздата на врания жребец пред него. — Кой е понастоящем командир на форта?
Войникът ме огледа изпитателно и след като изглежда се убеди в миролюбивите ми намерения, отговори с готовност на краткия ми въпрос:
— Полковник Мерил.
— Не го познавам. А тук ли е?
— Yes. Искате да говорите с него?
— Ако нямате нищо против. Къде мога да го намеря?
— В офицерската постройка. Оттук тя е …
— Знам, знам! Не съм за пръв път тук и ще се оправя.
Good bye!
Насочих коня си нататък, надолу по къса, но широка „улица“, докато стигнах нисък блокхауз, който по нищо не се отличаваше от останалите постройки. Тук скочих от коня и влязох в тесен коридор, където и от двете страни имаше по няколко врати. Почуках на първата в дясно и влязох след тихо подвикване отвътре.
До грубо скована маса, която заедно с два също така примитивно изработени стола представляваше цялата мебелировка на помещението, седяха двама мъже, единият от които стана при влизането ми. Военните му отличителни знаци ми подсказаха, че се намирах пред командира на форта. Впрочем аз го погледнах едва-едва, защото цялото ми внимание бе привлечено от другия мъж.
Въпреки че беше седнал, си личаха наистина исполинските размери на тялото му. Носеше стигащи до колената легинси [100] с ресни и богато извезани от двете страни, краищата на които бяха напъхани във високи ботуши с широки изтеглени догоре кончови, освен това имаше жилетка от мека, бяла, щавена сърнешка кожа, къса ловна дреха от кожата на елен, а над нея — дебела връхна дреха от необработена бизонска кожа. Около мощните му хълбоци бе пристегнат широк кожен пояс, където бяха пъхнати нож и револвери, а около врата му висеше дълга огърлица, изработена от зъбите на Сивата мечка; на нея бе окачена и лулата на мира, чиято глава бе направена изкусно от свещена глина. Всички шевове на горната му дреха бяха украсени с нокти от гризли, което заедно с огърлицата показваше колко много от тези страшни животни бяха станали жертва на куршумите на този великан. На един пирон на стената бе закачена неговата широкопола боброва шапка, от задната част на която се полюляваше боброва опашка.
Този уестмън беше прехвърлил вече златната среда на човешкия живот, ала очите му имаха бистър поглед. В тях светеше своеобразен, неописуем блясък, с който се отличават онези хора, живеещи в свободните открити простори, където нищо не стеснява кръгозора — с други думи моряците и обитателите на пустините и прериите. Носеше дълга, стигаща до гърдите му брада, започнала вече да посивява, а косата му, която имаше същия цвят, се спущаше като буйна грива по плещите му.
Никога не бях виждал този човек, но го познах от пръв поглед, защото бях чувал за него стотици пъти. Така, точно така са ми го описвали траперите, когато ми бяха разказвали за подвизите му край трептящите пламъци на лагерните огньове. Точно така живееше той във въображението на червенокожите мъже, независимо дали вигвамите им се намираха далеч на север по бреговете на Саскачеван или пък нейде на юг по краищата на пустинята Ляно Естакадо. С една дума това беше самият Олд Файерхенд.
Бях учуден, че го срещам тук, защото Винету и аз щяхме да го търсим много по-далеч на север край Манкицита. Но сега не можех да размислям над това. Нещо друго предизвика много по-силно учудването ми, може да се каже и смайването ми — от пояса му стърчаха дръжките на два ножа и едната от тях ми беше твърде добре позната, защото това беше … моят нож!
За един миг всичко ми стана ясно. Значи Олд Файерхенд е бил непознатият, с когото се бях борил в тъмнината на последната нощ! Сега вече наистина нямаше защо да се учудвам, че не бях успял да се справя с него. Да победиш Олд Файерхенд в ръкопашна схватка! Като оглеждах фигурата му, едно такова начинание ми се струваше почти самонадеяно. Вярно е, че само грубата сила не върши работа. Но че този човек разполагаше и с необходимата ловкост, това бе доказано от него вчера най-убедително.
Бях направил всички тези наблюдения само за няколко секунди, тъй като едва бях влязъл и полковникът ме попита:
— Какво желаете от мен?
— Вярно ли е, че вие сте полковник Мерил?
— Yes. Полковникът е пред вас.
— Well, тогава бих искал да ви предупредя. Знаете ли, че трябва да очаквате нападение от страна на индианците?
Полковникът хвърли бърз поглед встрани към трапера.
— Не думайте! Мога ли да попитам как сте се добрали до това сведение?
— Защо не? Подслушах червенокожите.