— Какви червенокожи?
— От племето понка под предводителството на вожда им Парано.
— Къде се срещнахте с тях?
— На един ден път оттук в югоизточна посока.
Отново полковникът хвърли поглед към другия.
— Well, няма ли да ми разкажете всичко накратко, но свързано?
— С удоволствие.
Щом започнах, Олд Файерхенд стана от стола си и се приближи към нас. Разказах, каквото бях чул, но не споменах нито за Винету, нито за нощната ръкопашна схватка. След като свърших, — полковникът ми подаде ръката си:
— Човече, задължен съм ви страшно много. Макар и да не съм такова безмозъчно същество, както си мислят червенокожите. Всъщност бях вече предупреден.
— Мога да си представя — съгласих се с него. — Сигурно ви е направило впечатление, че индианците изведнъж са започнали да отбягват форта.
— Правилно! Отгатнахте. Червенокожите, които обикновено се шляят около форта, изчезнаха изведнъж. Това не можеше да не събуди подозрението ми.
— Каква е числеността на гарнизона в момента?
— Тридесет души.
— Не е кой знае колко много, срещу стотина червенокожи.
— Но не е и малко. Не ме е страх от тях, защото тук има един човек, с когото бих излязъл и срещу двойно по многоброен неприятел.
— Може би имате предвид Олд Файерхенд, който е до нас?
— Behold [101], вие ме познавате? — продума сега за пръв път ловецът. — Не си спомням да съм ви виждал досега.
— И аз съм в същото положение. Но да не ме взимате за гринхорн, който не е в състояние да ви разпознае по описанието, обиколило вече целия Запад? Учудвам се само, че ви виждам тук. Ние щяхме да ви търсим на съвършено друго място.
— Вие сте ме търсили? И при това казвате „ние“, следователно не сте сам, така ли?
— Прав сте! Моят другар ме очаква навън в края на храсталаците.
— Кой е той?
— Винету, вождът на апачите.
— Вине…? — От изненада прочутият ловец отстъпи крачка назад, а и полковникът ме изгледа с широко опулени очи. — Винету тук ли е? Човече, повярвайте ми, с нищо друго не можехте да ми доставите такава радост, както с тази новина.
— Egad! — намеси се и полковник Мерил. — Сега вече изчезват всичките ми опасения. Само Винету и Олд Файерхенд са достатъчни, за да принудят цялата банда да хукне да бяга.
— Не си представяйте нещата толкова лесни! — усмихнах се аз.
— Pshaw! — не се съгласи с мен Олд Файерхенд. — Да не би да кажете, че ви е страх! Впрочем вие още не сте ни споменали как се казвате. Да не би да … да не би да сте даже…
— Олд Шетърхенд ли искате да кажете? Наистина така ме наричат.
— Олд Шетърхенд! — извикаха и двамата като от едно гърло, а полковникът добави: — Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету! Каква щастлива среща! Тримата най-прочути мъже на Запада! Тримата непобедими! Е, сега вече нищо не липсва, червенокожите негодници са загубени!
Очите на Олд Файерхенд се бяха разширили при споменаването на моето име. Сега той хвана ръката ми и я стисна така, че ми се поиска да изкрещя.
— Олд Шетърхенд! Кръвният брат на Винету! Човекът, когото копнея да видя от години! Човече, приятелю, братко, изобщо не мога да изразя радостта си!
Освободих си ръката от неговата и като отстъпих крачка назад, го погледнах усмихнато в сияещите очи.
— Сериозно ли говорите, че се радвате?
— Да не би да се съмнявате?
— Има нещо такова. Хич не е без причина.
— Не ви разбирам.
— Така ли? Е, тогава ще трябва да ви помогна. Та нали през нощта ви се искаше толкова много да ми извиете врата.
Цяло удоволствие беше да се наблюдава смайването, изписало се по лицето му.
— Аз … да ви … извия врата …?
— Да не би да не ми вярвате? Моля, ето ви доказателството! Вие още носите в пояса си моя нож от схватката.
Великанът ми хвърли почти безпомощен поглед. После измъкна моето оръжие от пояса си и попита, заеквайки:
— Това… това… казвате е вашият нож?
— Разбира се. И се надявам да сте дотолкова великодушен, че да ми го върнете, а не да го присъединявате към сбирката си от победни трофеи.
Тогава с едно припряно движение той протегна към мен ръката си, държаща ножа.
— Damn it [102]! Какво приказвате! Ето ви ловджийския нож! И… и извинете …
— Nonsense [103]! — Прибрах ножа в пояса си и хванах ръката на Олд Файерхенд, като я стиснах на свой ред с все сила. — Струва ми се, че тук няма какво да се прощава. Вярно, по едно време вчера ми се стори за миг, че е настъпил сетният ми час. Мисля обаче, че сме квит. Защото тупаниците, които ви нанесох, не бяха съвсем нежни.