Вдигнах изненадано поглед. Ето че бях изправен пак пред една от онези съдби, на които Западът е толкова богат. Те придават на неговите герои и събития онази сурова окраска, която се свързва обикновено с понятието „Див Запад“. Нямах право да продължавам да разпитвам, но желанието ми за по-големи подробности сигурно се е четяло твърде ясно в израза на лицето ми, защото след кратко мълчание Олд Файерхенд продължи:
— Остави миналото на спокойствие, сър! Наистина, ако исках да говоря за него, ти може би щеше да бъдеш единственият, на когото щях да кажа нещо, защото те обикнах.
— Благодаря, сър! Мога да ти кажа откровено, че високо ценя дружбата ти.
— Знам, знам. Дал си премного доказателства за това. Без помощта ти неотдавна щях да загина. Положението ми беше много тежко и кървях като бизон, ранен на много места, когато най-сетне ти се появи. Само ме е яд, че не можах лично да си разчистя сметките с Тим Финети: веднага бих жертвал ръката си, стига да ми бъде отредено удоволствието да накарам онзи негодник да опита моя нож.
При тези думи по иначе тъй спокойното лице на ловеца премина бързо изразът на гняв и озлобление. И както седеше срещу мен с разискрени очи, аз разбрах, че той несъмнено имаше някакъв изключителен повод за разчистване на сметки с Парано или Финети.
Признавам, че любопитството ми растеше непрекъснато, нещо, което щеше да се случи и с всеки друг. За пръв път научавах главозамайващия факт, че моят Винету някога си беше отворил сърцето за едно момиче. Това бе останало в тайна дори за мене, неговия най-добър приятел и кръвен брат. Но трябваше да се въоръжа с търпение, което не ми струваше много усилия, тъй като от бъдещето със сигурност можех да очаквам разкрития по този въпрос.
Оздравяването на Олд Файерхенд бе станало по-бързо от очакванията ни и след сравнително кратко време тръгнахме на път, за да прекосим земите на войнствените дакоти и се насочим към Манкицата#, на чийто бряг се намираше „крепостта“ на Олд Файерхенд, както се изрази той. Може би скоро щяхме да я достигнем, защото днес бяхме преплували вече Кайа Паха. [105]
Там исках да се присъединя за известно време към ловците на животни с ценна кожа, които бяха ръководени от Олд Файерхенд, а след това щях да се опитам да достигна езерата на изток, като мина през Дакота и Прери дю Шиен [106]. Може би щеше да ми се удаде случай по време на съвместния ни живот да надникна в миналото на Олд Файерхенд и ето защо сега продължих да седя мълчаливо на мястото си, като се размърдвах само от време на време, за да разбъркам огъня и да хвърля дърва в него.
При едно от тези движения пръстенът на Хари проблясна в светлината на пламъците. Въпреки че това стана само за миг, острият поглед на Олд Файерхенд съзря малкия златен предмет. Смаян, той скочи от удобното си положение на земята.
— Какъв пръстен носиш на ръката си, сър? — попита ловецът.
— Спомен за един от най-ужасните часове на моя живот.
— Ще ми дадеш ли за малко да го разгледам?
Изпълних желанието му. Той посегна към него с видима припряност и едва бе хвърлил на пръстена по-обстоен поглед и вече последва въпросът:
— От кого го имаш?
Беше го обхванала неописуема възбуда. Отвърнах му спокойно:
— Получих пръстена от едно около тринадесетгодишно момче в Ню Венанго.
— В Ню Венанго? — изтръгна се от гърдите му. — При Фостър ли беше? Видя ли Хари? Спомена за някакъв ужасен час, за някакво нещастие!
— Това беше едно приключение, при което заедно с моя храбър Хататитла ни грозеше опасността да бъдем живи изпечени — отвърнах аз, като протегнах ръка към пръстена.
— Чакай! — възпря ме Олд Файерхенд. — Трябва да знам, как е попаднал този пръстен у теб. Имам свещено право на това, по-свещено и по-голямо право от който и да било друг човек!
— Лежи си спокойно, сър — помолих го невъзмутимо. — Ако някой друг ми беше отказал да върне пръстена, щях да го принудя. Но на теб ще ти разкажа всички подробности, а след това сигурно можеш да ми докажеш и твоето право.
— Говори! Но знай, че този пръстен в ръката на някой друг, комуто имам по-малко доверие отколкото на тебе, би могъл да се превърне лесно в негова смъртна присъда! И така, разказвай, разказвай!
Олд Файерхенд познаваше Хари, познаваше и Фостър, а възбудата, в която бе изпаднал, свидетелстваше за огромния му интерес към тези две лица. На езика ми имаше десетки въпроси, но аз ги преглътнах и започнах разказа си за онази среща.
Подпрян на лактите си, великанът лежеше срещу мен край огъня и върху чертите на лицето му се бе отпечатало напрежението, с което следеше думите ми. Постепенно той се вживяваше все повече и повече и когато стигнах до мига, в който бях издърпал Хари пред себе си на коня, той скочи на крака и извика: