— Човече, това е бил единственият начин да бъде спасен! Треперя от страх за живота му! Бързо, бързо, разказвай по-нататък!
И аз се бях изправил на крака, защото онези ужасни минути отново бяха оживели пред очите ми. Продължих разказа си. Ловецът се приближаваше към мен все по-близо и по-близо. Устата му се отвори, сякаш искаше да погълне всяка дума, излизаща от моята уста. Широко разтворените му очи се бяха втренчили в мен, а тялото му се изви в такава поза, като че ли самият той седеше на гърба на бясно препускащия Хататитла, като че ли той самият се хвърляше във високо разплискалите се запенени води на реката и се мъчеше да изкачи в панически ужас стръмната, остро прорязана скала. От дълго време бе сграбчил ръката ми, стискаше я несъзнателно с все сила, а дъхът му излизаше от гърдите мъчително и шумно.
— Heavens! — извика той с дълбока въздишка, щом чу, че бях изкачил щастливо ръба на клисурата и бях отвел момчето в безопасност. — Беше страшно … ужасно! Такъв страх преживях, сякаш собственото ми тяло бе обгърнато от пламъците, макар и да знаех предварително, че си се спасил; иначе Хари нямаше да може да ти даде пръстена..
— Но той не ми го даде. Пръстенът му се измъкна неволно от пръста и той дори не забеляза това.
— Тогава е трябвало да върнеш чуждата собственост.
— Исках, но момчето избяга от мен. Видях го чак на разсъмване заедно с едно семейство, което се бе спасило от смъртта, защото къщата им се намираше в най-горния край на клисурата, а пожарът се беше разпрострял надолу.
— И като го видя, отвори ли дума за пръстена?
— Не, изобщо не ми беше дадена тази възможност, защото стреляха по мен и в крайна сметка си тръгнах.
— Такъв си е той, такъв си е! Хари не мрази нищо друго така както страхливостта: Помислил е, че ти липсва кураж. Но я кажи, какво стана с Фостър?
— Доколкото можах да установя, се беше отървало само онова семейство, за което току-що споменах. Огнената стихия, изпълнила котловината, погълна всичко, влязло в допир с нея.
— Ужасно, това е страхотно наказание за безполезното и престъпно намерение да се остави петролът да изтича, за да се покачат цените му!
— И ти ли познаваше Емери Фостър, сър? — запитах го сега.
— Бях няколко пъти при него в Ню Венанго. Той беше горделив богаташ, който навярно имаше някаква причина поне с мене да се отнася малко по-прилично.
— И Хари ли си виждал при него?
— Хари ли? — попита той със странна усмивка. — Да, виждал съм го у Фостърови и в Омаха, където момчето има брат … а може би съм го срещал и другаде.
— Можеш ли да ми разкажеш някои неща за него?
— Мога, но не и сега. Разказът ти ми подейства така, че не мога да се съсредоточа за подобен разговор. Но при по-подходящ случай ще научиш повече неща, това ще рече толкова, колкото и аз самият знам за него. А той не ти ли каза, какво търси в Ню Венанго.
— Каза ми. Хари се бе отбил само временно там.
— Тъй, тъй! Значи твърдиш, че се е отървал от опасността?
— Абсолютно сигурно.
— И си го видял да стреля?
— Великолепно, както вече ти казах. Той е едно много необикновено, рано узряло момче.
— Така е. Баща му е стар скалпирвач и не е отлял нито един куршум, който да не е намерил верния път между добре познатите две ребра на враговете му. От него е научил точната стрелба и ако си мислиш, че той не разбира кога и къде му е мястото да я използва, тогава се лъжеш страшно много.
— Къде е сега баща му?
— Ту тук, ту там и мога да кажа, че двамата се познаваме доста добре. Възможно е да ти помогна някой път да се срещнеш с него.
— Бих се радвал, сър.
— Ще видим. Стореното за сина си заслужава благодарността на бащата.
— О, нямах това предвид.
— Разбира се, разбира се. Познавам те. Но ето ти пръстена! Едва по-късно ще разбереш, какво означава, че ти го връщам. А сега ще ти изпратя апача, неговото време свърши. Лягай да спиш, за да си бодър рано сутринта! Утре конете ни ще трябва да се понапрегнат — предстои ни голям преход.
— Нали утре щяхме да стигнем само до Грийн Парк?
— Промених си решението. Good night!
— Good guard [107]! Не забравяй да ме събудиш, когато дойде време да те сменя!
— Спи си спокойно! Мога да си отварям очите и заради теб; достатъчно си направил за мен!
Трябваше да съм не Олд Шетърхенд, а най-големият гринхорн, ако и сега не бях разбрал как стоят нещата. Олд Файерхенд беше бащата на Хари, това бе ясно за мен като бял ден. Беше го издало още вълнението му по време на разказа ми. Към това се прибавяха и забележките му относно бащата на Хари, за когото говореше като за трето лице, докато очевидно имаше предвид себе си. Но тук стигах вече до границата на всичко онова, което можех да нарека „сигурни сведения“. Всичко останало представляваше безпочвени предположения, в които се мяркаха и изчезваха като мъгляви и неясни видения ту Олд Файерхенд, ту Винету, ту Парано.