— Надявам се повече да не злоупотребявам със снизхождението ти.
— Въпреки това по всяко време ще ти бъда на разположение.
Вече се канех отново да си тръгна, когато той с бърза крачка се приближи съвсем до мене и сложи длан върху ръката ми.
— Мистър Шетърхенд! — Сега гласът му прозвуча умолително, така че аз неволно се спрях. — Едва преди малко научих кой си ти и тогава осъзнах колко несправедливо постъпих спрямо теб. Олд Шетърхенд не може да бъде подъл подпалвач. Но аз взех последните ти думи в онзи „блъф“, преди да се разделим, за скрита заплаха и повярвах, че си си отмъстил по такъв долен начин. Аз … те моля да ме извиниш.
— Добре, Хари, приемам извинението ти с удоволствие. През онова утро след пожара ти беше страшно развълнуван и не бе в състояние да направиш трезва преценка на нещата. Да не говорим повече за това! Ето ти ръката ми! Отсега нататък да бъдем приятели!
Момчето въздъхна с видимо облекчение, когато хвана предложената му десница.
— Добре, нека не засягаме сега лични чувства. Но ти си спасил и живота на баща ми, като си се изложил на най-голяма опасност. Разреши ми поне затова да ти благодаря дотолкова, докол …
— Не е необходимо! — прекъснах го бързо. — Всеки уестмън е готов да извърши стореното от мен, а и тук стават съвсем по-други неща, отколкото споменатите от тебе. Онова, което един от нас направи за другия, може би е сторено за него вече десетократно от трети и едва ли си заслужава да говорим за това. В преценките си не бива да се ръководиш от мащаба, който ти дава твоята детска любов.
— Първо аз бях несправедлив, но сега си несправедлив ти, и то спрямо самия себе си. Искаш ли да бъдеш такъв и към мен?
— Не.
— Тогава ще мога ли да те помоля за нещо?
— Говори!
— Смъмряй ме винаги, сър, когато не съм прав, но не споменавай повече за снизхождение! Съгласен ли си?
— Съгласен.
— Благодаря ти! А сега да се връщаме при огъня, за да кажем на останалите „лека нощ“. Ще ти покажа твоето спално помещение. Ще трябва скоро да си лягаме, защото утре ще ставаме рано.
— Каква е причината?
— Край Би Форк съм поставил примките си и ти ще дойдеш с мене, за да видиш плячката.
Няколко минути по-късно ние се озовахме пред една от споменатите вече кожени врати. Хари отметна кожата, за да ме пропусне да вляза в едно тъмно помещение, което скоро бе осветено от свещ, направена от еленова лой.
— Тук е спалнята ти, сър. Нашите мъже се оттеглят в тези помещения тогава, когато се опасяват, че под открито небе може да ги пипне ревматизъм.
— И ти смяташ, че този неприятен гостенин не ми е непознат?
— Иска ми се да е обратното, но долината е влажна, а околните планини задържат вятъра, така че предпазливостта не вреди, както казват отвъд, в Стария свят! Приятни сънища!
Хари ми подаде ръка и като кимна приятелски, излезе навън.
Когато останах сам, аз се огледах в тясната килия. Тя не беше природно образувание, а бе изсечена в скалата от човешка ръка. Каменистият под беше застлан с щавени кожи. Стените бяха покрити по същия начин, а в дъното се намираше постеля — креват, сглобен от гладките стебла на черешови дървета. Отдолу имаше дебела постелка от меки кожи, а отгоре бяха разпрострени достатъчен брой оригинални одеала, изработени от индианците навахи.
На няколко колчета, забити в цепнатините на стените, бяха окачени различни предмети, които ме убедиха, че Хари ми беше дал на разположение собствената си „стая“!
Само голямата умора, която чувствувах в момента, ме накара да остана в тясното затворено помещение, понеже който е прекарвал нощите си сред безкрайната открита свободна прерия, много трудно може да се реши веднага след това да използва затвора, наречен от цивилизования човек „жилище“.
Четвърта глава
На лов за бобри
Може би усамотеността на моята „стая“ имаше вина за това, че сънят ме държа в обятията си по-здраво от обикновено. Защото още не бях станал, когато ме разбуди силен глас:
— Pooh! [110] Сър, струва ми се, че още не си приключил с измерването на кревата! Поопъни се още малко, но не на дължина, а на височина. Така няма да бъде лошо, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
Скочих от леглото и огледах нахалника, изправил се до отметнатата кожа на входа. Беше Сам Хокинс. Докато вчера бе въоръжен само с карабина, сега по него се виждаше пълното траперско снаряжение. Очевидно ме беше очаквал, едно доказателство, че щеше да ни придружава.
— Ей сега ще бъда готов, драги Сам.