— Да се надяваме. Малкият сър чака вече край hole, ако не се лъжа.
— Ще дойдеш ли с нас до Би Форк?
— Така изглежда, ако не се лъжа. Малкият сър не може да носи сам всички принадлежности.
Щом излязох пред вратата, забелязах Хари, който ме очакваше при входа на котловината. Сам взе няколко завързани една за друга примки, метна ги през рамо и закрачи към изхода.
— Тук ли ще оставим конете? — попитах аз.
— Не ми се вярва твоят кон да поставя капани както трябва, нито пък да е учил как се измъква някой дебелоопашатко [111] от дъното на реката. Налага се да размърдаме собствените си крака, ако искаме да свършим навреме. Така че тръгвай!
— Но, скъпи Сам, преди това трябва да се погрижа за коня си!
— Няма нужда. Малкият сър свърши вече тази работа, ако не се лъжа.
Без да подозира, той ми съобщи с тези думи нещо радостно. Значи Хари още в ранни зори се беше погрижил за Хататитла. Вероятно баща му бе говорил с него и това бе причината за промяната в поведението му. Вече щях да се учудя, че не виждам и него, който бе винаги ранобуден, когато той се появи, прегазвайки потока заедно с Винету и един от ловците.
Винету направи на Хари комплимент по индиански:
— Синът на Рибана е силен като воините от бреговете на Хила. Окото му ще види много бобри, а ръката му няма да може да носи тежестта на кожите. — А като забеляза погледа ми, с който търсех Хататитла из долината, той ми каза успокояващо: — Моят брат Шарли може да тръгне спокоен. Винету ще се погрижи за коня, който се радва и на обичта на апача.
След като минахме през пролома, ние тръгнахме наляво, обратно на посоката, от която пристигнахме вчера, и заслизахме по течението на рекичката, докато достигнахме мястото, където тя се вливаше в Манкицита. Гъста, почти непроходима растителност покриваше бреговете на реката. Вейките на дивата лоза се катереха нагоре по близкорастящите стебла, пълзяха от клонче на клонче и отгоре се спускаха надолу здраво оплетени една о друга, прехвърляха се, на следващото дърво, пак се изкачваха и по този начин образуваха такъв хаос, сред който човек можеше да си проправи път само с помощта на ножа.
Дребният Сам вървеше през цялото време пред нас. Неговата фигура, здравата натоварена, ми напомняше живо за словашките продавачи на миши капани, които се появяваха от време на време в моето хубаво родно градче в Ерцгебирге [112]. Въпреки че не допускахме наблизо да се намира някакъв неприятел, обутите в огромни ботуши крака на Сам отбягваха със завидна ловкост всяко място, където можеше да оставят следа, а малките му пъргави очички оглеждаха непрекъснато в ляво и в дясно гъстата растителност, чиято пищност с успех можеше да съперничи на девствената растителност в долината на Мисисипи.
Траперът повдигна нагоре няколко сплетени вейки, наведе се и пропълзя под тях.
— Ела, сър! — подкани ме Хари. — Тук се отклонява нашата боброва пътека.
Наистина, под зелената завеса на гъсталака лъкатушеше тесен прочистен коридор и ние се запромъквахме известно време всред хаоса от дървета и храсталаци, все успоредно на реката, докато един полуръмжащ и полусвирещ звук, разнесъл се откъм водата, накара Сам да спре. Той се обърна към нас и сложи ръка на уста, правейки ни знак да мълчим.
— Пристигнахме — прошепна Хари — и техният пост е усетил нещо.
Наоколо се възцари дълбока тишина и след известно време ние продължихме да се прокрадваме напред, докато излязохме на един завой на реката, където имахме възможност да наблюдаваме твърде голяма боброва колония.
Доста навътре във водата бе издигната тясна дига, по която все пак би могъл да мине някой предпазлив човек; четирикраките обитатели се бяха заловили здравата да укрепят и уголемят дигата. На отсрещния бряг видях голям брой от тези работливи животни как полагат усилия да прегризват с острите си зъби стройни дръвчета така, че те падаха във водата. Други пък бяха заети с пренасянето на дървените късове, като ги тикаха пред себе си с муцунките си и плуваха, а отделна група облепяше строежа с тлъста почва, която довличаха от брега и закрепваха по дървения скелет с помощта на лапичките си и широката опашка, използвана като мистрия.
Наблюдавах внимателно заниманията на този пъргав народец, като особено често отправях погледа си към един необикновено едър екземпляр, който седеше в бдителна поза върху дигата и по всичко личеше, че играе ролята на постови. В този момент дебеланкото изведнъж наостри късите си ушлета, направи полузавъртване около оста си, нададе вече споменатия предупредителен звук и в следващия миг изчезна под водата.