— Сам Хокинс — пошепнах аз, — ако не си затвориш скоро устата, ще напъхам вътре всички капани, които са тук на земята!
— Good luck [115]! Ама че ме изплаши, сър, ако не се лъжа! — промърмори траперът, който въпреки смайването си не повиши непредпазливо глас, а бързо постави шапката и перуката на полагаемото им се място. — Мътните те взели! От уплаха ми изтръпнаха крайниците, ако не се лъжа, защото ако на твое място беше някой червенокож… то…
— … тогава нямаше да ядеш повече меча лапа — допълних аз. — Ето ти пушкалото! А сега ми кажи какво се е случило, та си легнал да спиш тук.
— Да спя? Е, за спане и дума не може да става, макар че се доближи до мен, без да забележа. От ума ми не излизаха кожите на онези два червени плъха, които исках да взема; съвсем не е необходимо да разказваш на другите, как си изненадал стария Сам.
— Ще си трая — уверих го аз.
— А къде остави мастър Хари?
— Чака ей там отсреща. Чухме да звънтят капаните ти и трябваше да разберем що за звънци са това.
— Звънци ли? Нима беше толкова силно? Сам Хокинс, какъв глупав ракун си ти! Лежи си тук старото магаре, за да дебне скалпове, а при това вдига шум, който може да се чуе чак в Канада, ако не се лъжа! Но как попаднахте тук при мен? Да не сте следили двамата червенокожи?
Отвърнах утвърдително и му разказах, какво бях научил.
— Хмм, ще ни струва барут, ще струва много барут, сър! — каза той. — Вървях си с моите капани нагоре по рекичката и внезапно видях двама индианци, ако не се лъжа, тъкмо в края на храсталаците, едва на седем-осем крачки от мен. Веднага се свих в гъсталака и забелязах, че единият от тях тръгна нагоре, а другият надолу, за да претърсят долината. Но ми се струва, че ще им се отрази зле. Първия пропуснах покрай мен и после се запътих насам, за да попитам тези типове, какво са видели, когато се срещнат пак тук. Ако искате да ми помагате, тогава отидете на отсрещната страна, за да ги хванем в клещи!
— Слушай, Сам! За крепостта може да бъде опасен само един от тях, онзи, който е тръгнал надясно по реката. А ако и той не е забелязал нищо, сме длъжни на всяка цена да оставим на мира и тези двама понки. Необходимо ни е време за нашите защитни приготовления и ще го имаме само тогава, когато неприятелят не забележи никакви следи от нас.
— Добре, добре, сър. Все някога танцът ще започне и тогава здравата ще насолим тези юнаци, ако не се лъжа! А сега не карай малкия сър да чака повече! Иначе би могъл да направи някоя глупост от нетърпение..
Последвах съвета му и се върнах при Хари. След като му описах с няколко думи положението на нещата, ние заехме позиция срещу Сам и зачакахме завръщането на двамата червенокожи.
Търпението ни бе подложено дълго време на изпитание и изминаха няколко часа, преди да доловим тихите стъпки на промъкващ се към нас човек. Беше един от очакваните от нас индианци, стар воин, с набръчкано, загоряло от слънцето лице, който нямаше вече място по пояса си за извоюваните скалпове. а беше украсил външните шевове на широките си панталони нагъсто с косите на победените от него врагове.
Индианецът вървеше толкова безгрижно, че не бе възможно да бе забелязал нашите следи, нито пък нещо за съществуването на крепостта. Отдъхнах си, защото така щяхме да избегнем ненужно кръвопролитие и дори ни оставаше надеждата, че крепостта изобщо нямаше да бъде открита.
Стъпките на възрастния индианец бяха вече заглъхнали, когато се появи и другият, от противоположната, безопасна за нас посока; той също се отправи натам, откъдето преди известно време бях дошъл заедно с Хари. Почакахме още малко и след това се върнахме в крепостта заедно, както и бяхме потеглили оттам.
Потърсихме поста пред „вратата“, който се беше сгушил зад прикриващите го храсти и беше видял много добре червенокожия, промъкнал се само на няколко крачки от него. На стража беше Уил Паркър.
Сам го погледна учудено.
— Винаги си бил гринхорн, Уил, и гринхорн ще си останеш, докато някой път те спипат редмъните [116], ако не се лъжа. Да не си си помислил, че червенокожият е ловил пеперуди, та не си използвал ножа си?
— Сам Хокинс, я си дръж езика зад зъбите, иначе сега ще направя с теб това, което постоянно съм отлагал! — изръмжа подиграният Уил. — Уил Паркър и гринхорн! Шегата би си заслужавала няколко зрънца барут, старий Куне. Но синът на майка ти изглежда няма достатъчно акъл да разбере, че съгледвачът се оставя намира, за да не се привлече вниманието на останалите, а?
— Може и да имаш право, скъпи Уил, в случай че не искаш да се сдобиеш с индиански скалпове, хи-хи-хи-хи!