Шерифът използва този случай да ми нанесе един от познатите ми вече удари в ребрата и да ми пошепне:
— Сега започва шотландският танц. Хващайте се бързо!
— Няма ли да ни откажат дамите? — попитах аз с тон, който не изразяваше особена радост.
— Не. Те са добре възпитани.
Станах и се поклоних пред дъщерята, като промърморих нещо за чест, удоволствие и предпочитание и получих … томчето със стихове, в което младата мис се беше вкопчила здраво. Олд Дет подхвана работата по-практично. Той извика на мамчето:
— Хайде, мадам, елате! Наляво или надясно, както ви е удобно. Аз подскачам добре и с двата си крака.
Ще премълча как танцувахме двамата, какви бели направи моят приятел, като падна на земята с партньорката си и как джентълмените започнаха да пият. Стига толкова! Когато се зазори, запасите на кръчмаря бяха силно намалели, а шерифът твърдеше, че парите, събрани от търга, съвсем не били още свършени. Можело да се потанцува още малко на следния ден или пък веднага същата вечер. И в двете помещения на приземния етаж, в градината и пред сградата седяха или лежаха пийналите си хора, някои от които бяха попрекалили. Но щом се разнесе вестта, че шествието ще тръгва към пристанището, всички скочиха на крака. Процесията се подреди по следния начин: начело застанаха музикантите, след тях членовете на съда, куклуксклановците в странните си дрехи, после следвахме ние, свидетелите, и накрая вървяха всички останали джентълмени в пъстър безпорядък.
Тексъсецът е чудноват човек. Всичко, от което се нуждае, веднага се оказва налице. Така и не разбрахме откъде хората, включили се в процесията — а това бяха всички без достойните проповедници и дамите — намериха и донесоха всевъзможни инструменти, годни за създаването на невъобразима какофония. Когато се бяха строили всички, шерифът даде знак, процесията потегли и крачещите начело „виртуози“ започнаха да „измъчват“ Янки дудъл [61]. Накрая се включиха и останалите, като подеха някаква невероятна шумотевица. Не може да се опише последвалото свирене, реване и пеене. Струваше ми се, че се намирам между абсолютно луди хора. Придвижвахме се бавно към реката с траурна стъпка и най-сетне предадохме пленниците на капитана, който, както сами се уверихме, ги затвори на сигурно място. Капитанът гарантираше, че не могат и да помислят за бягство. Впрочем те бяха строго охранявани и от няколко немци, пътуващи в същата посока.
Щом параходът потегли, музикантите изпълниха най-хубавия си туш, а останалите отново подеха какофонията. Докато всички погледи бяха отправени към парахода, аз дръпнах Олд Дет за ръката и заедно с двамата Ланге се измъкнахме и тръгнахме към дома им. Там решихме, че трябва малко да поспим. Само че това „малко“ продължи по-дълго, отколкото беше предвидено. Когато се събудих, Олд Дет беше вече на крака. Не беше могъл да спи от болки в таза и за мой ужас заяви, че днес му е невъзможно да язди. Това бяха лошите последици от падането му по време на танца. Извикахме фелдшера. Той дойде, прегледа го и ни обясни, че бедрената му кост била изскочила от ямката на таза и трябвало отново да се намести. Идеше ми да му зашлевя някой шамар. Той дърпа крака насам-натам цяла вечност, като ни уверяваше, че ще чуем, когато той се намести. Напрягахме слух, но, разбира се, напразно. Това дърпане не причиняваше почти никакви болки на следотърсача. Затова избутах онзи шарлатанин настрани и разгледах пострадалото място. Забелязах една синина, оградена с жълтеникав кръг и се уверих, че се касае само за силно натъртване.
— Ще трябва да те разтрием със синапов спирт или с чист спирт. Това ще ти помогне — казах му аз. — Но поне днес ще се наложи да лежиш спокойно. Жалко, че през това време Гибсън ще ни избяга.
— Той ли? — отвърна старият трапер. — Не се тревожи, сър! Щом носът на стара хрътка като мене надуши някаква следа, той не я губи, докато дивечът не бъде заловен. Можеш да ми се довериш напълно.