Олд Дет беше сметнал за излишно да търсим следите на Гибсън и да го преследваме от едно населено място до друго. Знаехме посоката, в която се движеше отрядът заедно с Гибсън, знаехме и населените места, през които се канеха да минат. Ето защо скаутът ни посъветва да се движим право към Рио Нуесес, а след това да насочим конете си към Прохода на орлите. Беше твърде вероятно да се натъкнем на следите на търсените от нас хора някъде между реката и прохода, а може би и още по-рано. Трябваше обаче да се движим много бързо, защото те имаха значителна преднина. Но Олд Дет забеляза съвсем правилно, че придружаващите отряда мексиканци не биваше да се мяркат на много места и затова ще бъдат принудени да правят обходи ту наляво, ту надясно. Затова пък ние можехме да яздим в почти права линия, а това беше важно обстоятелство, което вероятно щеше да компенсира една преднина от няколко дни.
За шест дена бяхме изминали почти двеста английски мили [62]. Освен Олд Дет и аз никой друг не бе очаквал, че червеникавите коне ще издържат това напрежение. Изглежда, че вече позастарелите коне преживяваха втора младост. Тревата в откритата прерия, свежият въздух и бързото движение им се отразиха превъзходно. От ден на ден ставаха по-живи, по-сърцати и като че ли се подмладяваха. Скаутът им се радваше, защото това беше доказателство, че наистина разбира от коне.
Бяхме оставили зад гърба си Сан Антонио и Кастровил, бяхме минали през богатата на вода територия на окръга Медина и сега наближавахме онези местности, където водата става все по-оскъдна и започва мрачната тексъска пясъчна пустиня. Тя се простира надалеч между Рио Нуесес и Рио Гранде и там гледката става най-безутешна и печална. Искахме първо да стигнем до Рио Леона, един от главните притоци на Рио Фрио, и оттам да се отправим към мястото, където Търки Крийк се влива в Рио Нуесес. На северозапад от нас се издигаха високите планини Леона, а наблизо се намираше форт Индж. Отрядът пред нас е трябвало да мине покрай него, но без да бъде забелязан от гарнизона на форта, така че можехме да се надяваме да открием скоро някакви следи от преминаването на Гибсън и придружителите му през тези места.
Сега теренът много улесняваше бързата езда. Препускахме през равна прерия, покрита с късостеблена трева, по която конете ни галопираха с лекота. Въздухът беше чист и хоризонтът се очертаваше съвсем ясно пред нас. Яздехме на югозапад и затова погледите ни бяха отправени по-често в тази посока. По тази причина забелязахме твърде късно, че към нас се приближават ездачи. Показа ни ги Олд Дет, като посочи надясно.
— Погледнете натам, мешърз! Какво мислите, че е това?
Забелязахме една тъмна точка, която изглежда се приближаваше твърде бавно към нас.
— Хмм! — обади се Ланге, като засенчи очите си с ръка. — Това ще да е някакво животно, което пасе.
— Тъй! — усмихна се Олд Дет. — Великолепно! Изглежда, че очите ви още не могат да свикнат на разстоянията в прерията. Това „нещо“ е отдалечено от нас на около две английски мили. На толкова голямо разстояние едно единствено животно не може да изглежда като толкова голяма точка. Би трябвало да е някой бизон, едър колкото пет възрастни слона, а бизони тук изобщо не се срещат. Не е изключено някой път насам да се запилее някой заблуден юначага, но не и в това годишно време, а или напролет, или през есента. Освен това непривикналото око се заблуждава много лесно относно движението на предметите на такова разстояние. Бизонът или конят пасат, като се придвижват напред бавно, крачка по крачка. А аз се обзалагам, че онази точка се движи в галоп.