— Няма защо да се гневим толкова много — подхвана сержантът, — изобщо нямах намерение да бъда груб.
— Да, но не долових нито в тона, нито в начина на изразяването ти някакъв особен финес.
— Така е, защото се намираме сред прерията, а не в приемния салон на някоя дама. Наоколо се навъртат най-различни типове и трябва да си отваряме очите, тъй като служим в един от предните постове.
— Типове ли? Да не би да ни причисляваш към тези съмнителни джентълмени? — ядоса се старият трапер.
— Не мога да кажа нито „да“, нито „не“. Но мисля, че човек с чиста съвест няма да откаже да се представи. Сега са се навъдили много от онези проклети негодници, които минават оттук, за да служат на Хуарес. Човек не може да има доверие на такива нехранимайковци.
— Тогава си привърженик на сецесионистите, на южните щати, а?
— Да, надявам се, че и вие сте техни привърженици.
— Аз съм на страната на всеки свестен човек и съм против всеки подлец. Няма защо да крием имената и произхода си. Идваме от Ла Гранж.
— Значи сте тексъсци. Е, Тексъс беше на страната на Юга. Тогава съм срещнал съмишленици.
— Съмишленици ли! Behold! Изразяваш се много изискано, да не очакваш такова нещо от един сержант. Но вместо да ти казвам всичките пет имена, които и без това ще забравиш, ще ти спомена само моето, за да ти е по-лесно. Аз съм стар скитник из прериите и онези, които ме познават, ме наричат Олд Дет.
Въздействието от това име се забеляза светкавично. Сержантът подскочи на седлото и втренчи погледа си в ловеца. Войниците отправиха към него погледи, в които се четеше изненада, но и дружелюбие. Техният предводител обаче смръщи вежди.
— Олд Дет? Това си ти? Шпионинът на северните щати?
— Сър! — извика старият скаут заплашително. — Внимавай! Ако си чувал за мене, тогава сигурно ще знаеш, че не съм от онези хора, които търпят да ги обиждат. За Севера си рискувах кръвта и живота, мило и драго, защото така исках, защото считах, че действията му са правилни, а и до ден днешен ги считам за правилни. Под думата „шпионин“ разбирам нещо по-друго от онова, което бях аз; и ако понякога такива наивници като тебе ме наричат с тази дума, то аз не им отвръщам веднага с юмрука си, само защото ги съжалявам. За щастие, изглежда, че хората, които те придружават, са по-разбрани от тебе. Нека съобщят на коменданта на форт Индж, че си срещнал Олд Дет и си го ругал като някой хлапак. Убеден съм, че така ще ти трие сол на главата, та ще ти се завие свят!
Тези думи постигнаха целта си. Комендантът беше вероятно по-разбран човек от подчинените си. Сержантът бе длъжен да му докладва за тази среща и за разговора си. Когато патрулиращите се натъкнат на някой прочут ловец като Олд Дет, те могат да имат голяма полза от такава среща, защото обикновено се разменят мисли и мнения, съобщават се наблюдения, дават се съвети, носещи значителна изгода на войсковите поделения. Офицерите се отнасят обикновено към уестмъни от типа на Олд Дет с голямо уважение и внимание. А какво щеше да докладва този сержант за нас, след като се отнасяше по такъв начин с опитния следотърсач? Вероятно такива мисли му минаваха сега през главата, защото цялото му лице се беше зачервило от смущение. А Олд Дет продължи, за да подсили впечатлението от думите си:
— Моите уважения към униформата ти, но моята по нищо не й отстъпва. Няма да ти навреди да чуеш няколко съвета от Олд Дет, още повече, че си толкова млад. Под чии заповеди се намира сега форт Индж?
— Комендант е майор Уебстър.
— Този, който беше до преди две години капитан във форт Райли [64]?
— Да.
— Е, тогава ще го поздравиш от мене! Познава ме много добре. Често стреляхме заедно по мишените и набивахме главичките на пироните още по-навътре. Можеш да ми дадеш бележника си и да му предадеш после няколко реда от мене, които искам да му напиша. Струва ми се, ще се зарадва извънредно много, че един от подчинените му е нарекъл Олд Дет шпионин.
Сержантът бе изпаднал в затруднение, от което не виждаше изход. Постоянно преглъщаше и най-сетне промърмори с видимо усилие:
— Но, сър, мога да те уверя, че наистина нямах намерение да те обидя! При хора като нас не всеки ден е неделя. Имаме си толкова ядове и никак не е чудно, ако заговорим с тон, с какъвто не сме искали да разговаряме.
— Тъй, тъй! Е, това звучи вече по-учтиво от преди. Ще приема, че разговорът ни започва едва сега. Имате ли във форта пури?
— Свършиха ни се. За жалост и тютюна свърши.
— Лошо. Войникът без тютюн е половин човек. Но моят спътник е напълнил един от кобурите на седлото си с пури. Може би ще ви даде нещичко от запасите си.