— Хмм! — измърмори той. — Какво ли беше? Нямах ли право, когато казах на Кортесио, че нашите два коня са били вече в прерията? Така пръхтят само онези животни, които са носили на гърба си някой уестмън. Сигурно наблизо има нещо подозрително. Но не се оглеждайте, мешърз! Между храстите е тъмно като в рог и ако се напрегнат очите да различат нещо в тази тъмнина, те неволно добиват блясък, който може да бъде забелязан от неприятеля. И така, гледайте спокойно пред себе си! Аз сам ще се поозърна наоколо, след като смъкна повечко шапката си над очите, за да не ме издадат. Слушайте! Ето го пак!
Пръхтенето се беше повторило. Един от конете — изглежда беше моят — удари няколко пъти с копито по земята, като че ли се опитваше да скъса ласото. Ние мълчахме.
Ала Олд Дет ни предупреди тихо:
— Какво ви хрумна сега изведнъж да млъкнете! Ако наблизо наистина има човек, който ни подслушва, той вече ни е чул да разговаряме и това мълчание ще го предупреди, че сме обърнали внимание на пръхтенето и сме се усъмнили в нещо. Продължете разговора! Приказвайте си нещо, няма значение какво!
Тъкмо подехме принудителния си разговор и негърът Хектор тихичко се обади:
— Хектор знам къде човек. Хектор видял две очи.
— Добре! Но не гледай повече натам, иначе и той ще забележи твоите очи! Къде е?
— Там, къде Хектор вързал свой кон, надясно дивите сливи. Съвсем най-долу при земя, съвсем слабо светят две точки.
— Ще видим. Ще се промъкна в гръб и ще стисна леко човека за врата. Няма защо да се страхуваме, че не е сам, защото в такъв случай конете ни сигурно щяха да се държат иначе. И така, продължавайте да говорите не много високо! Ще имаме двойна полза: първо, човекът ще си помисли, че подозренията ни са се разсеяли и второ, говорът ви би заглушил някой шум, който бих могъл да причиня в тази тъмница.
Ланге подхвърли полугласно един въпрос, на който отговорих по същия начин. Завърза се разговор и аз се постарах да му придам весела нотка, та да имаме причина да се посмеем. Непринуденият смях може би беше най-подходящото средство да убеди съгледвача в безгрижието ни и да не му позволи да долови приближаването на Олд Дет. Уил и Хектор не останаха по-назад и в продължение на повече от десет минути ние се държахме доста шумно, докато се разнесе гласът на скаута:
— Спрете! Стига сте ревали като лъвове! Не е необходимо повече, понеже го пипнах. Ще го донеса.
Дочухме шумолене от мястото, където беше вързан конят на негъра, след което оттам се зададе старият трапер, пристъпвайки тежко под товара си. После го сложи пред нас и каза:
— Така! Беше лека работа, защото вдигахте такъв шум, че този индианец нямаше да усети дори и земетресение.
— Индианец ли? Тогава сигурно има и други наблизо, а? — попита Ланге.
— Възможно е, макар и да не е много вероятно. Нека сега обаче поосветим малко тук, за да можем да огледаме този човек. Ей там видях суха шума и едно изсъхнало дръвце. Ще ги донеса. Пазете индианеца!
— Но той не мърда. Да не е умрял? — осведоми се ковачът.
— Не, но съзнанието му отиде малко да се поразходи.
Вързал съм му ръцете на гърба със собствения му колан. Ще се върна преди да е дошъл на себе си.
Олд Дет се отдалечи, за да отреже споменатото дърво. С ножовете си го нацепихме на подпалки. Имахме и огниво, така че скоро се разгоря малък огън, чиято светлина беше достатъчна, за да можем да огледаме пленника добре. Дървото беше толкова сухо, че правеше съвсем малко дим.
Сега очите ни се отправиха към пленения индианец. Беше обут в индиански панталони с кожени ресни, носеше ловна риза, също украсена с ресни, и обикновени мокасини без никаква украса. Косата му падаше надолу сплетена в две дълги плитки от двете страни на главата. Лицето му беше покрито с боя — черни наклонени черти на жълт фон. Оръжията, както и всичко, което се е намирало по кожения му колан, беше взето от Олд Дет. Въоръжението му се състоеше от нож и лък с кожен колчан за стрели. Двата последни предмета бяха свързани заедно с ремък. Червенокожият лежеше неподвижно със затворени очи, сякаш беше мъртъв.
— Обикновен воин — обади се Олд Дет, — който дори не носи по себе си доказателството, че е убил вече някой неприятел. Нито на колана му виси скалпът на някой победен враг, нито пък кожените му панталони са украсени с човешки коси. Няма и амулет [65]. Следователно или още няма име, или го е загубил, понеже някой му е отнел амулета. Сега са го изпратили като съгледвач, защото работата е опасна, а той би могъл да се отличи, да убие някой неприятел и така да си спечели ново име. Погледнете! Раздвижи се! Ей сега ще дойде на себе си. Не говорете!
65
дребен предмет, носен на врата, считан от индианците за чудодеен. Често имал връзка със собственото им име. Б. пр.