— Кучетата апачи. Откъм земите на апачите се разнесе голяма воня, която достигна чак до вигвамите на команчите. Ето защо те се качиха на конете си и ще унищожат тези койоти.
— А чуха ли преди това съвета на старите мъдри вождове?
— Възрастните воини се събраха и решиха да има война.
После жреците трябваше да се допитат до Великия Дух и отговорът на Маниту беше благоприятен за нас. От селата на команчите та чак до голямата река, която бледоликите наричат Рио Гранде дел Норте, гъмжи вече от наши воини. Слънцето залезе четири пъти, откакто бойната секира бе разнесена от вигвам на вигвам.
— И моят червенокож брат се числи към някой от тези бойни отряди?
— Да. Моите хора лагеруват край реката, но по-нагоре от това място. Разпратихме съгледвачи, за да разберем дали околността е безопасна. Аз се отправих надолу по течението и дойдох тук, където надуших по миризмата конете на бледоликите. Промъкнах се между храстите, за да разбера колко са на брой. Но тогава Коша-певе се нахвърли върху мене и ме плени за кратко време.
— Това е забравено вече и няма да разговаряме по този въпрос. Колко са воините на команчите, които лагеруват по-нагоре по течението на реката?
— Те са точно на десет места по десет.
— А кой ги предвожда?
— Ават-вила [66], младият вожд.
— Не го познавам. Никога не съм чувал името му.
— Той носи това име едва от няколко месеца, понеже уби Сивата мечка в планините и донесе кожата и ноктите й. Той е сина на Ойо-колтса, когото бледоликите наричат Белия Бобър.
— О, о, него го знам. Той ми е приятел.
— Да, така е, защото съм те виждал при него, когато му беше на гости. Неговият син, Голямата Мечка, също ще те посрещне приятелски.
— На какво разстояние оттук е мястото, където лагерува той с воините си?
— Моят бял брат няма да язди и половината от времето, което бледоликите наричат един час.
— Тогава ще помолим Ават-вила за разрешение да бъдем негови гости. Нека моят червенокож приятел ни води!
За по-малко от пет минути се намерихме на седлата и потеглихме. Индианецът крачеше пред нас. Най-напред ни преведе между дърветата до откритата местност, след което се отправихме нагоре срещу течението на реката.
След четвърт час пред нас изникнаха няколко тъмни фигури. Бяха постовете край лагера. Червенокожият размени няколко думи с тях, след което се отдалечи. Ние обаче трябваше да останем да чакаме. След известно време той се върна, за да ни вземе. Наоколо бе тъмно като в тунел. Небето се беше покрило с облаци и нито една звезда не се виждаше по него. Оглеждах се старателно наляво и надясно, но не можах да различа нищо. Ето че сега трябваше пак да спрем.
— Нека моите бели братя чакат тук — каза съгледвачът. — Воините на команчите не палят огньове по време на бойните си походи, но тъй като сега са убедени, че наоколо няма неприятели, ще запалят огън.
После той изведнъж изчезна. След няколко секунди забелязах малка светеща точка, голяма колкото цветната главичка на топлийка.
— Това е пункс — обясни Олд Дет.
— Какво е това пункс? — осведомих се аз, като отново се престорих на неосведомен.
— Прерийно огниво. Две парчета дърво, едно широко и другото тънко, кръгло. На широкото има малка вдлъбнатинка, която се пълни с пункс, с плесенясала суха дървесина от хралупите на изгнили дървета. Това е прахан първо качество. Тънката пръчица се поставя във вдлъбнатинката и се върти бързо с двете ръце. От търкането праханта се нагорещява и най-сетне се запалва. Ето виж!
Показа се малко пламъче, което се разгоря бързо от наслаганата суха шума. Скоро обаче огнените езици намаляха, защото индианецът не обича силния огън, хвърлящ надалеч светлина. Около пламъка бяха наредени радиално парчета от клони по такъв начин, че с единия си край те се събираха в центъра на горящия огън, чиято сила се регулираше много лесно чрез побутване или отдръпване на клоните. Когато шумата се разгоря силно, аз успях да забележа къде се намираме. Бяхме се спрели между дървета и бяхме заобиколени от индианци, които държаха оръжията си в ръка. Само малцина от тях притежаваха пушки, другите бяха въоръжени с копия, стрели и лъкове. Всички обаче имаха томахок и нож. Щом пламъците намаляха, получихме нареждането да слезем от конете. Последвахме подканата, доверявайки се на дружбата между Белия Бобър и Олд Дет. Оставихме спокойно да отведат конете ни настрани. Задържахме оръжията си, а с тях се чувствахме донякъде равностойни на стоте команчи в случай на неприятелско посрещане.
Разрешиха ни да се приближим до огъня, където седеше един единствен воин. Не можеше да се разбере дали беше млад или възрастен, защото цялото му лице беше покрито с гъст слой от същите бои, с които бе изрисувано и лицето на съгледвача. Косата му беше вързана във висока прическа, а в нея бе забито перо от бял орел. На пояса му висяха два скалпа, а на шнурове около врата му бяха завързани неговият амулет и калюметът, лулата на мира. Напреко през коленете си беше сложил пушката си, стар модел от двадесетте или тридесетте години. Той ни огледа внимателно един подир друг. Правеше се, че изобщо не забелязва чернокожия, защото червенокожите мъже презират негрите.