Вождът стоя съвсем неподвижен може би цяла минута.
Не можеше да се разбере какви чувства го вълнуват, защото боите покриваха с гъст слой лицето му. Изведнъж обаче той седна бавно на земята и измъкна от шнура лулата си.
— Ават-вила ще изпуши с бледоликите лулата на мира.
— Добре постъпваш. Който иска да се бие с отрядите на апачите, не бива да враждува и с бледоликите.
Голямата Мечка извади от пояса си торбичка и натъпка лулата си с киникиннк. Това е тютюн, размесен с листа от див коноп. Той я запали, стана от мястото си, държа кратка реч, в която често се споменаваха думи като „мир“, „приятелство“ и „бели братя“, дръпна шест пъти от лулата, пусна дим към небето, земята и четирите посоки на света, след което подаде лулата на Олд — Дет. И старият скаут държа приятелска реч, дръпна също толкова пъти от лулата и ми я подаде със забележката, че е говорил от името на всички ни. Ние трябваше само да повторим шестте дръпвания от лулата. После калюметът премина към Ланге и сина му. Хектор беше подминат, защото след това никой индианец нямаше да сложи тази лула в устата си. Въпреки това негърът се считаше включен в този мирен договор. След като отмина тържественият момент, команчите насядаха на земята в широк кръг около нас и съгледвачът трябваше да пристъпи напред, за да разкаже как ни беше срещнал. Той направи своя доклад, без да спомене, че е бил пленен от Олд Дет. След като се оттегли пак при воините, аз накарах да заведат Хектор при конете, за да ни донесе пури. От команчите само вождът получи една пура. Ако се бях държал така братски и с обикновените воини, щях да засегна „честта си на вожд“. Освен това спомените за първата ми среща с индианци [67] и обстоятелствата, свързани с нея, бяха още живи и ме предупреждаваха да внимавам. Изглежда, че Голямата Мечка знаеше какво нещо е пурата. Устата му се разтегли в широка усмивка от възхищение и след като дръпна няколко пъти от пурата, той изпусна едно грухтене, подобно на звуците, които съм чувал от онези миловидни, познати нам животни, източник на пражката и вестфалската шунка, когато те се потриват с наслаждение в някой от ъглите на кочината. После той ни попита много приятелски за целта на пътуването ни. Олд Дет не счете за необходимо да му каже истината, а само му обясни, че искаме да настигнем няколко бели мъже, които се били отправили към Рио Гранде, за да преминат мексиканската граница.
— Тогава моите бели братя ще могат да яздят с нас — каза червенокожият. — Ще тръгнем веднага, щом открием следата на един апач, която търсим.
— От коя посока идва този човек?
— Беше там, където воините на команчите разговаряха с лешоядите апачи. Белите наричат това място форт Индж. Той трябваше да бъде убит, но избяга. Обаче е получил няколко куршума, така че сигурно няма да може да се държи дълго време на седлото. Да не би моите бели братя да са срещнали някой ранен апач?
Ясно беше, че говореше за парламентьора, когото Винету беше превел през реката, за да го превърже на отвъдния бряг. Очевидно вождът не знаеше нищо за Винету.
— Не — отвърна Олд Дет, който нямаше намерение да предаде Винету. Всъщност той не лъжеше, защото бяхме видели само една следа.
— Тогава онова куче навярно се е свряло нейде по-надолу край реката. По-нататък не е могъл да язди поради раните си, а освен това команчите бяха готови да посрещнат апачите от тази страна на реката, в случай че успеят да избягат от форт Индж.
Това прозвуча опасно за Винету. Наистина, бях убеден, че команчите нямаше да успеят да открият дирята по дъното на реката, понеже конете ни я бяха изпотъпкали; но обеленото дърво и импровизираният стан можеха да им направят впечатление. И щом като от четири дена обикаляха из тези места, не беше трудно да се предположи, че двамата апачи са попаднали вече в ръцете на някой от отрядите им. Голямата Мечка не беше чул подобно нещо, но това не значеше, че то не се бе случило. Хитрият скаут, който винаги мислеше за всичко, забеляза: