— Внимание! — изкрещя той. — Команчите се прехвърлят през зида. Домъкнали са млади дръвчета вместо стълби. Бързо на платформата!
Но това не можа да стане така бързо, както той желаеше. Пеоните се намираха един етаж под нас, там, където бяха обикновено помещенията за прислугата. За тях пътят до платформата беше още по-дълъг отколкото за нас. Но пък на нас двамата ни беше и попречено да се изкачим бързо горе, защото едновременно с кабалйерото в коридора изскочиха и двете дами, обсипвайки ни с боязливи въпроси. Може би изминаха няколко минути, преди да изкачим стълбата, а при подобно положение това е скъпоценно време. Пагубните последици от загубата на време се проявиха веднага. Когато достигнахме платформата, първият индианец вече прехвърляше зида. Последва го втори, трети, четвърти. Оръжията ни бяха в ръцете, но вече не можехме да им попречим да влязат в двора, освен ако не искахме просто да ги застреляме. С помощта на споменатите млади дървета те прехвърлиха зида и изкатериха трите платформи с невероятна бързина. Сега ние стояхме в средата на покрива на най-горния етаж, докато те се намираха около него.
— Насочете пушките си към тях! Не ги оставяйте да се приближат! — заповяда Олд Дет. — Преди всичко трябва да спечелим време.
Преброих петдесет и двама червенокожи, от които досега нито един не беше издал някакъв звук. Бяха ни изненадали напълно. Но все пак не се осмелиха веднага да ни нападнат, а стояха очаквателно около платформата и държаха готови лъковете и стрелите си. Бяха оставили копията си долу, за да не им пречат при катеренето. Кабалйерото пристъпи няколко крачки към тях и ги попита на онази смесица от испански, английски и индиански думи, която се употребява в тамошните погранични райони:
— Какво търсят червенокожите мъже при мен? Защо влизат в дома ми, без да са поискали преди това разрешение?
Предводителят им, който сега бе взел пушката си в ръка, направи няколко крачки напред.
— Воините на команчите дойдоха, защото бледоликият е техен враг. Слънцето на днешния ден е последното, което вижда в живота си белият човек.
— Не съм враг на команчите. Обичам всички червенокожи мъже, без да се интересувам към кое племе принадлежат.
— Бледоликият изрече голяма лъжа. В тази къща е скрит един вожд на апачите. Кучетата апачи са врагове на команчите. Който подслонява при себе си апач, е наш враг и трябва да умре.
— Карамба! [71] Да не би да желаете да ми забраните да приемам у дома си хора когато си поискам? Кой заповядва тук, вие или аз?
— Воините на команчите се изкатериха на тази къща и значи те са господарите тук. Предай ни апача! Или ще отречеш, че се намира при тебе?
— Нямам намерение да отричам. Само страхливците лъжат. Аз обаче не се страхувам от команчите и ще …
— Чакай! — прекъсна го тихо Олд Дет. — Никакво прибързване, дон Атанасио!
— Мислите ли, че трябва да отричам? — попита мексиканецът.
— Разбира се. Откровеността е равна в случая на самоубийство.
— Самоубийство ли? Та какво ли ще направят тези хора срещу нашите четиринадесет пушки?
— Много, тъй като вече се намират тук горе. Вярно, че повечето от тях ще паднат убити. Но и ние, дон Атанасио, ще отнесем няколко стрели и остриета на ножове. А дори и да победим, оцелелите ще доведат останалите петстотин. Оставете ме да действам аз. Ще говоря с тях.
Олд Дет се обърна към предводителя на индианците.
— Думите на моя брат ни учудват. Откъде им е хрумнало на команчите, че тук се намира някакъв апач?
— Знаем — настоя кратко запитаният.
— Тогава знаете повече от нас.
— Да не искаш да кажеш, че се заблуждаваме? Тогава лъжеш.
— А ти произнасяш дума, която ще заплатиш с живота си, ако я повториш. Не търпя да ме наричат лъжец. Виждаш насочените ни към тебе пушки. Само един знак от мен и те ще изгърмят и ще те убият заедно с твоите хора.
— Само някои. Но другите ще изпратят при вас своите братя. Недалеч се намират още много воини на команчите, повече от десет по десет и по пет. Те ще заличат тази къща от земята.
— Но сигурно няма да се прехвърлят през зида, защото сега сме предупредени. Оттук ще ги поздравим с толкова много куршуми, че никой от тях няма да оцелее.