До вечерта на третия ден изминахме не по-малко от сто и петдесет английски мили и бе направо учудващо, че старият Виктор все още се държеше. Яздехме между две стръмни височини, притиснали ни от двете страни, и се канехме да си изберем някое място, удобно за лагеруване. Но ето че изведнъж стръмните склонове се отдръпнаха и ние се озовахме пред един от входовете на някаква обширна котловина, в средата на която имаше малко езеро. То се подхранваше от поточе, спускащо се от източната й страна. След като излезеше от езерото, то продължаваше пътя си на запад, където бе намерило пролука между скалите.
Щом зърнахме котловината, ние изненадано спряхме конете си. Но изненадата ни не бе причинена от самата котловина, а от нещо друго. Гората по отсрещните й склонове бе изкоренена и там се виждаха ниви, а по дъното й пасяха коне, говеда, овци и кози. В подножието на склона се издигаха пет големи блокхауса с пристройки, които доста приличаха на нашите селски чифлици в Германия, а пък най-горе, на самия връх на възвишението, имаше малък параклис, над който се открояваше голямо разпятие, издялано от дърво.
Край параклиса забелязахме няколко души, които, изглежда, все още не ни бяха видели. Те бяха отправили погледи на запад, където слънчевото огнено кълбо слизаше все по-ниско и по-ниско, и щом то докосна водата на рекичката, оцветявайки я във великолепни мастилени цветове, отгоре се разнесе сребристият звън на малка камбана.
Тук, сред Дивия Запад, в затънтените девствени гори да видиш лика на разпнатия Христос! И параклис между бойните пътеки на индианците! Дълбоко развълнуван, свалих шапката си.
— Ти-ти — какво е това? — попита Винету.
— Settlement ((англ.) — сетълмънт — малко поселище, колония на заселници — Б. пр.) — отвърна Зоркото око. — Камбаната бие за вечерня.
— Уф! Винету вижда поселището и чува звъна на камбаната. Но откъде се е взела тя в тези диви и непристъпни места?
— Ще разберем по-късно — рече Зоркото око, който видя, че бях скръстил ръце за молитва.
Щом отзвуча и последният звън на камбанката, изведнъж се разнесе пеенето на някакъв хор. Наострих слух, изненадан от хоровото изпълнение, но още повече от думите на песента:
Не ме ли лъжеше слухът? Та това беше моето собствено стихотворение, моята «Аве Мария»! (Стихотворението «Аве Мария» на К. Май е отпечатано в отделен том само с поезия, под № 49 от събр. съчинения Б. пр.) Как бе достигнала до дивите Скалисти планини? Бях направо онемял и дълбоко затрогнат. Как ли бе дошла тази песен до едно място, където едва ли можеше да се предположи присъствието на някой индианец, а камо ли на толкова добре школуван двоен квартет? Когато и последните тонове отзвучаха над котловината, аз бързо свалих тежката си карабина от рамото, изстрелях и двете й цеви, а после пришпорих врания си жребец. Прелетях през котловината, нагазих в рекичката, измъкнах се на отвъдния бряг, а после се отправих към първия блокхаус, без да се оглеждам за моите спътници.
Двата изстрела не само разбудиха ехото в котловината, но предизвикаха и голямо оживление. Вратите на блокхаусите се отвориха, наизлязоха хора, които угрижено надничаха, за да разберат какво ли може да означава тази стрелба. Но щом видяха един бял с горе-долу цивилизована външност, те се успокоиха и очаквателно се насочиха към мен.
Пред вратата на най-близкия блокхаус стоеше старица. Дрехите й бяха простички и чисти, целият й външен вид говореше за непрекъснат усърден труд. Снежнобели коси обграждаха лицето й, в чийто блажено усмихнат израз се четеше онзи мир, който може да се възцари само в душа, живееща със своя бог в неизменно доверие.
— Good evening, grandmother — добър вечер, бабке! Моля те, не се плаши. Ние сме честни уестмани. Ще ни разрешите ли да се отбием при вас? — попитах аз.
Тя кимна усмихнато.
— Welcome, сър! Слезте спокойно от коня! Всеки честен човек ни е винаги добре дошъл. Ей там е моят старец с моя Уили! Те ще ви помогнат.