— Какво е това там? — запитах, докато Марго, отворила чантата си, ровеше за ключа.
— То е Ароу Пойнт.
— Светлините идват от училището на Хаан?
— Да.
Намери ключа, постави го в бравата и превъртя. Вратата се отвори. Марго заопипва стената и светлината заля голям, луксозно мебелиран хол, с малък бар в отдалечения ъгъл, комбинация от радиограмофон и телевизор и няколко комфортни кресла. Широк един метър, тапициран миндер минаваше по дължината на стената под голям прозорец, обърнат към морето. Подът беше от синьо-бяла мозайка.
— Та това е доста нещичко! — удивих се, застанал по средата на хола. — Съвсем сигурна ли сте, че желаете да се нанеса тук?
Тя отиде до двойната френска врата и я отвори. Докосна ключа за осветлението и обилна светлина заля десетметрова тераса, откъдето се откриваше красив изглед към морето и блещукащия в далечната тъма Сан Рафаер.
— Харесва ли ви? — и се обърна, застанала на прага със своята бегла, омайваща усмивка.
Само погледът, отправен към нея, караше кръвта ми да забушува.
— Потресаващо красиво! — и отклоних очи към бара.
На лавиците му имаше цял полк бутилки. Струваше ми се, че може да се намери всяка напитка, каквато може да си пожелае човек.
— И тези бутилки ли са собственост на баща ви, или са ваши?
— Негови са. Пренесох ги от дома на части, по четири наведнъж — и се усмихна. — Той си има всичко. Не виждам защо и аз да не взема нещо да се подкрепям понякога.
Премина отвъд бара, отвори хладилника и извади бутилка шампанско.
— Да си устроим празник. Вие я отворете, а аз ще донеса чаши — и напусна хола.
Разкъсах телената нишка около шийката на шишето и когато тя се завърна с две чаши за шампанско на табличка, тапата изгърмя. Напълних чашите, а след това ги вдигнахме и се чукнахме.
— Какво ще празнуваме? — запитах.
— Нашата среща. — Погледът и искреше. — Вие сте единствения мъж, който не се интересува от това дали съм богата или бедна.
— Почакайте за минутка? Какво ви кара да мислите така?
Тя изпи шампанското и размаха празната чаша.
— Мога да ви отговоря, но по-напред разгледайте новия си дом и ми кажете какво мислите за него.
Поставих чашата на масичката.
— Откъде да започна?
— Спалнята е през вратата наляво.
Погледите ни се срещнаха. В очите и имаше особен израз, който можеше да означава нещо?
Тръгнах да огледам спалнята и открих, че леко се задъхвам. Позволявах на въображението си да ме отнася твърде далеч, но неясното ми усещане, че не е дошла тук само за да ми покаже бунгалото, не отстъпваше.
Спалнята беше чудесна: двойно легло, вграден в стената гардероб и под от мозайка. Гардеробът бе претъпкан от нейни дрехи. Стаята бе боядисана в бледозелено и бежово. Банята бе в непосредствено съседство и изглеждаше като строена за Сесил Б. де Мил5, със спускаща се ниско вана и кабина с душове — всичко в бледосиньо и черно.
Завърнах се в хола. Марго се беше изпънала с цял ръст на миндера под прозореца, положила глава на две възглавници. Погледът и се рееше в необятността на залятото от лунна светлина море.
— Харесва ли ви? — запита, без да ме погледне.
— Да. Съвсем ли сте сигурна, че искате да имам всичко това?
— Защо не? В момента не го използвам.
— Вещите ви са все още тук.
— Засега нищо от тях не ми трябва. Омръзнали са ми малко. По-късно отново ще ги употребявам. Обичам да давам почивка на дрехите си. Има достатъчно място и за вашите неща.
Отпуснах се в едно кресло. Намирах се сам с нея в бунгалото и това събуждаше чувство на остро вълнение. Внезапно изви глава към мен.
— Имате ли някакъв напредък в издирванията по убийството?
— Не мога да твърдя, но не бихте очаквали да държа мисълта си заета с тези проблеми, докато ми се случват такива неща, нали?
— Какво ви се е случило?
— Това? бунгалото и, разбира се? вие?
— Толкова много ли ви смущавам?
— Бихте могли? Да.
— Тогава и вие мен — взря се в очите ми тя.
Настъпи неловка пауза. Изведнъж спусна дългите си крака и се изправи.
— Иска ми се да поплувам. Ще дойдете ли с мен?
— Защо, разбира се — и станах. — Да взема само плажната си чанта от колата.
Излязох в тъмнината, намерих чантата си и се върнах. Влязох в спалнята и тук видях Марго, изправена пред огледалото от цял ръст. Бе свалила роклята и се оглеждаше, вдигнала ръце да прибира косата си.
— Не се мъчете — оставих чантата на пода. — Аз ще подредя косата ви.