— Не, тук всичко е в ред — успокои го полицаят. — Как се казвате?
Администраторът се обърка още повече.
— Едуин Бруър.
— Кога излезе Шепи от хотела?
— Трябва да беше около 10,30.
— С жена?
— Да. Тя се приближи към мен, но докато разменим две думи, мистър Шепи излезе от асансьора.
— Каза ли си името?
— Не. Мистър Шепи се държеше с нея доста интимно.
— В какъв смисъл?
— Ами… доближи се до нея и каза: „Ало, кукличке!“, обви ръка около кръста й, пошушна й нещо.
— А тя?
— Усмихна се, но май не й стана много приятно. Не беше от ония, които обичат това.
— А каква беше?
— У нея личеше достойнство. Трудно ми е да го изразя, но не беше от тези, с които човек може да си позволи това и онова.
— И все пак той си позволи?
— Това няма никакво значение — намесих се аз. — На Джек не му пукаше от никого. Би опипал и жената на епископа, ако е в настроение.
Ренкин се понамръщи.
— Можете ли да я опишете?
Бруър потри нервно длани.
— Много привлекателна: брюнетка, с хубава фигура. Носеше големи слънчеви очила и огромна шапка, та не можех да видя добре лицето й. Беше облечена с моряшки панталон и бяла блуза.
— Възраст?
— Някъде над двадесетте, не съм сигурен, може би двадесет и пет.
— Можете ли да я идентифицирате, ако я видите отново?
— О, да. Сигурен съм, че мога.
Ренкин смачка остатъка от пурата си в пепелника.
— Ако не е с голяма шапка и тъмни очила и е облечена в бяла рокля, ще я познаете ли?
Бруър размисли за миг, после отправи овчи поглед.
— Ами… вероятно няма да мога.
— Бихте идентифицирали облеклото, но не и жената?
— Е… да.
— Това няма да ни помогне много, нали? Добре, не се безпокойте. След като Шепи я поздрави, какво се случи?
— Каза й, че след два часа трябва да се върне в хотела и би било добре да тръгват. Излязоха заедно. Видях ги да заминават с неговата кола.
— Тя остави колата си тук, така ли?
— Не видях кола. Беше дошла пеш, струва ми се.
— Дайте ми ключа от стаята му.
— Да повикам ли Грейвс? Той е нашият детектив.
— Не — тръсна глава полицаят. — Не желая след мен да се мъкне хотелски детектив и да ми омърля някоя ценна улика.
Бруър излезе и отиде до таблото с ключовете. Ние го последвахме. Четиримата възрастни хора ни следяха напрегнато.
— Трябва да е взел ключа със себе си — поклати глава Бруър. — Ето ви резервния.
И си позволи да попита:
— Случило ли се е нещо с мистър Шепи?
Четиримата в хола се понадигнах и се наведоха леко напред. Откога слухтяха да чуят нещо.
— Роди бебче — отвърна Ренкин. — Такова нещо се случва за първи път в човешката история, струва ми се, но не съм сигурен, затова, моля, не ме цитирайте.
Спряхме пред асансьора. Четиримата зяпаха зад нас с побъркани погледи.
Докато натискаше бутона, полицаят изруга гневно под нос:
— Мразя старите хора, плъзнали из хотелите.
— Вие самият също ще остареете — вметнах аз. — Тези хора не изпитват кой знае какво удоволствие да се завират в хотели.
— Сантиментално детективче! — изви презрително устни лейтенантът, а после добави: — Струва ми се, че видях каквото ми трябва на плажа.
— Пазачът на кабините даде ли ви някакви данни за момичето? — попитах, докато пропълзявахме край първия етаж.
— Да. Същото описание. Всяка кабина има две стаички. Тя е ползвала едната, а той другата. Намерихме там нейните панталони, блуза, шапка и очила. Неговите дрехи бяха в другата стаичка.
— Момичето е оставило облеклото си в кабината? — възкликнах учуден.
— Нали тъкмо това ви казвам. Този факт може да означава две неща: първо — искала е да изчезне от местопрестъплението и е решила да остане по бански — кой ли в този въшкав град не се разхожда полугол; второ — може да е отишла да плува и убиецът на Шепи да е ликвидирал и нея. Моите момчета в момента обръщат плажа наопаки заради трупа и. Лично аз смятам, че тя чисто и просто е изчезнала от сцената.
— Никой ли не я е видял да напуска кабината? — попитах, когато асансьорът спря на втория етаж.
— Не, но продължаваме да разпитваме.
Минахме по коридора до стая 247.
— Всичко по това момиче е било дегизация — продължи Ренкин, докато пъхаше ключа в бравата. — Тук хората не гледат лицата, а формите. — Той завъртя ключа и отвори.
Влязохме и огледахме стаята. Беше малко по-голяма от моята, но също толкова гореща и задушна.
— О, многострадални свети Петре! — възкликна полицаят.
Малкото душно пространство изглеждаше така, сякаш беше минал циклон. Всички чекмеджета зееха отворени. Багажът на Джек се търкаляше по пода. Ръчната му чанта лежеше разкъсана и наоколо бяха разхвърляни листове хартия. Леглото беше в безпорядък, дюшекът разпран — цялата му вътрешност беше изтърсена навън. Възглавниците също се търкаляха разкъсани сред купища перушина.