По обяд Санди Бракстън се разчувства.
— Господин Феърли днес те хвана натясно — каза той. — Мислех, че го прави само с мен. — Санди избухна в смях, но по средата на кикотенето спря. — Надявам се, че нашият проект не ти отнема много време.
„По-скоро се опасява, че ще задълбая в това, което той не е успял да намери“, помисли си Мат.
Каквито и да бяха притесненията му, Санди, изглежда, ги забрави и заговори за нещо, което открил по работата си върху „Битката при Гетисбърг“. Оказа се, че имал роднина, който участвал в тази битка.
— Моят пра-пра-пра-пра-прадядо е бил в полка на Вирджиния и се е сражавал при Гетисбърг — заяви Санди. — Простреляли са го в рамото.
— Кога се е случило, по време на атаката на генерал Пикет ли? — попита Мат. Ако си спомняше правилно, генералът беше водил войските на Вирджиния при злополучната атака.
— Н-не. Моят пра какъвто и да е там дядо е бил ранен по време на първия ден от битката.
— О-хо — отвърна Мат. Санди лесно се увличаше по несъществената част от историята. Може би си падаше и по светските клюки?
Мат реши да провери дали е така.
— Ей, Санди, чух някакви слухове за странни истории, които се случват с децата на дипломатите в града. Да знаеш нещо по въпроса?
Момчето вдигна рамене, клатейки глава.
— Семейството ми няма много вземане-даване с дипломатическите среди — отвърна то. — Като оставим настрана факта, че баща ми направи сума ти пари за сметка на някои от тях. Той изгражда квартал с ограничен достъп по поречието на Анакостия. Мислеше, че главните му клиенти ще са най-вече от Кепитъл Хил. Вместо това посланиците се избиха да купуват къщите. Не че на баща ми му пука. — Санди се усмихна бавно и широко. — Парите са си пари, независимо откъде идват.
Вкъщи след училище Мат се опита да поработи върху съвместния си проект със Санди. Но вниманието му непрекъснато се отвличаше към списъка с имената на дипломатските наследници. Направи му впечатление, че адресите се подреждаха в две групи: една с пощенския код на Северозападен Вашингтон и друга — код на Югозападен.
Мат знаеше, че по-голямата част от посолствата се намират в северозападната част на Вашингтон, окръг Колумбия. Възможно ли беше всички адреси от югозападната част да са на семейства, които са се преместили в квартала, за който спомена Санди?
Като нагласи компютъра да работи по въпроса, Мат остана малко шокиран от броя на резултатите, които се появиха след малко на екрана. Той поиска пълна справка. Статия, озаглавена „Местят населението — Вашингтон, окръг Колумбия“, се появи в холопроекция над компютърната конзола. Докато я разглеждаше, Мат научи как Федералното правителство и частни предприемачи са променяли облика на града през годините. Едно от нещата, които го изненадаха най-много, беше филм отпреди стотина години. На него се виждаше как куполът на Капитолия3 се издига над задния двор на полуразрушена дървена къща, излязла като че ли от старите неми комедии.
Мат не можа да повярва, че нещо толкова неприятно за гледане е било толерирано в Кепитъл Хил. Сега пред него бе стара сграда с офиси и подземен гараж. Навремето югозападно от Кепитъл Хил се простирал бедняшки квартал. Дори и след края на века личаха признаците на бедността.
Статията разполагаше със снимки на новоизграден квартал с ограничен достъп, наречен „Градините на Керълсбърг“, построен на мястото на град, съществувал, преди да се положат основите на Вашингтон.
Той затвори статията и се върна към списъка с имената, когато компютърът му започна да издава сигнали — осъществяваше се трансфер на файл.
Беше Дейвид, който съобщаваше последните новини. Разследването му за компютърни гении сред дипломатическата общност, които са свързани с Кет Кориган, беше приключило с ограничен брой имена. Начело на списъка стоеше Шон Макардъл, синът на ирландския посланик. Мат забеляза, че той е живял в „Градините на Керълсбърг“.
Но, изглежда, Кейтлин не се бе събрала с истински хакери.
„Вероятно ги смяташе за по-знаещи и разбиращи“, помисли си Мат, докато преглеждаше списъка. В него имаше само две имена, които не фигурираха в списъка с десетте заподозрени.
Дейвид бе включил и извадка от новините, където Джералд Савидж се хвалеше, че не разбира почти нищо от компютри. Очевидно това беше шамар за ирландските програмисти, които атакуваха британския пазар. Дейвид го бе сметнал за доста забавно, но на Мат не му беше до смях. Този вид невежество — както и гордостта от него — бе напълно в стила на Джери Дивака.