Но преди 170 години офицерите са смятали, че трябва да вдъхват кураж на подчинените си. Командващият Армистед опитал нещо такова на фаталния 3 юли 1863 г. Той поставил своята фуражка на върха на меча си, държейки го високо, за да могат войските му да знаят къде се намира „техният старец“. Естествено хората му го последвали, въпреки че вече били дали ужасяващи жертви. Само шепа храбреци успели да стигнат „Хребета на Смъртта“, където попаднали на масиран огън. Армистед бил покосен от първите куршуми.
Това поне успя да поразсъни Мат. Но той отново се унасяше, докато се прибираше с автобуса. Родителите му не си бяха вкъщи, така че той седна пред компютъра. Стана, когато настъпи време за вечеря. Баща му не се сдържа да го подразни малко.
— По мое време стояхме до късно, залягайки над книгите. Сега как му викате, когато се вържете към Мрежата и киснете вътре по цели нощи?
— Можеше и да е по-лошо — включи се майка му с усмивка. — Като например да кисне пред някой захабен монитор през цялото това време.
— Да, спомням си — засмя се баща му. — Викахме му да хванеш „компютърен тен“ — всички маниаци придобиваха тази фина разцветка на зеленото.
Мат гледаше в чинията си, ровейки из храната. Той изми приборите и отново се запъти към стаята си.
„По-добре се залавяй за училищните задачи“, си каза той.
Облягайки се на тапицерията на свързания си с компютъра стол, Мат започна да настройва имплантите си с рецепторите на облегалката на стола. Високочестотен шум се появи в ушите му, след като затвори очи.
Щом ги отвори, се озова в своя личен виар, виждайки познатото, обсипано със звезди небе, а във въздуха се рееше мраморната плоча. Секунда след това се натъкна на зашеметяваща изненада.
Кейтлин Кориган се появи изневиделица, излегната върху мраморната плоча, като манекен на бански костюми.
— По-добре си затвори устата, Мат — подразни го тя. — Иначе току-виж си лапнал някоя виртуална муха.
Мат се опита да не й остава длъжен.
— Просто… просто не си спомням да съм оставил толкова голяма иконка на десктопа си.
— Използва достатъчно много от тях миналата нощ. — Тя се изкиска, докато си играеше с иконките на плочата. — Ето го проксито на господин Стикс, програмата ти за телекомуникациите и ужасните неща, които си направил с моя мъничък протокол. — Веждите на Кейтлин се повдигнаха, когато побутна променената си обица.
Мат имаше желанието да навлече някое прокси в момента. Надяваше се само лицето му да не издаде тоталния шок от осведомеността на Кейтлин със собствения му виар. Явно се беше повъртяла тук известно време, за да се запознае с всички програми, които бе нагласил.
Запазвайки стойката си на момиче от корицата на списание, въпреки че носеше стар пуловер и изтъркани дънки, тя продължи.
— Не знам защо си толкова учуден от появяването ми тук. Ти сам ни предизвика да те проследим.
След това разтърси глава, опитвайки се да прозвучи твърда, но някак си излезе, че флиртува.
— Мислех, че човек, който разбира от компютри, прекарва повече време пред тях. Колко стана, откакто си тръгнахме от училище? А ти дори не си се вързал в Мрежата! Не си направил нито една звукова команда! Не искам да ти казвам откога вися тук и те чакам да се появиш.
— Надявам се, че не си прекарала цялото това време в моя компютър — каза Мат, като още опитваше да се съвземе от шока, който му дойде като гръм от ясно небе.
Кет размаха пръст към него.
— Не си мисли, че целият свят се върти около теб — хокаше го тя с лека усмивка. — Имам и други неща за вършене. — Тя вирна глава, въртейки краищата на косата си на един от пръстите. — Знаеш ли, винаги съм се чудела как изглеждаш. — Усмивката й стана още по-голяма. — Радвам се, че си ти, въпреки че, трябва да призная, доста се изненадах.
— Изненада ли се? — попита Мат.
Кет вдигна рамене и седна на плочата. Ръцете й бяха подпрени върху дясното й коляно, докато лявото се люлееше свободно в звездната шир.
— Винаги съм си мислела, че си от добрите момчета — каза тя, като гласът й прозвуча още по-изкусително.
— А, имаш предвид беден, но честен — отвърна й Мат.
Тя се изкиска, кимайки.