Но Мат нямаше намерение да се връзва към нея през схемата, която използваха повечето хора. Не и след като някой бе проникнал в системата му, изпращайки Кет Кориган в собствения му виар. Винаги беше смятал, че е осигурил добра защита на компютъра си срещу външни набези, макар и не по начина, по който го правеха богаташите — пръскайки луди пари, или като високопроизводителните правителствени програми, използвани от Нет Форс.
Но срещу Гения защитата му изглеждаше надеждна, колкото мокра тоалетна хартия. Преди да използва системата си отново, искаше да провери за бъгове4, евентуални проследяващи програми и други номера.
След като Гения бе научил самоличността му, можеше да подслушва телефона, както направи с компютъра му. Дори можеше да използва кредитната карта на Мат за операции извън системата.
Мат започваше да се плаши от мистериозния образ, който, изглежда, работеше с техника от антикварен магазин. Но не можеше да предположи с какви ресурси разполагаше Гения — или какви номера щеше да извади от ръкава си.
„Не, мислеше си Мат, докато вървеше от спирката на метрото към сградата, където живееше Дейвид. По-добре — пък и по-безопасно — е да го направя на четири очи“.
За щастие Дейвид вдигна, когато той се обади от приземния етаж.
— Дейвид? Мат е. В беда съм и се надявам, че ти ще ми помогнеш.
— Качвай се — отговори Дейвид.
Мат започна още щом приятелят му отвори вратата.
— Този, който стои зад вандалите, проникна в компютъра ми.
— Разбира се, Мат — каза Дейвид на висок глас, кимайки към хола, където г-жа Грей гледаше холокомедия. — Ей сега ще го намеря.
— Здравей, Мат — каза тя.
— Мат има нужда от нещо за училище — рече Дейвид. — Ще ни отнеме само минутка.
Щом поеха по коридора, той заговори тихо:
— Имаш късмет, че баща ми този месец е нощна смяна, така че трябва да се разправяме само с майка ми. — Бащата на Дейвид беше детектив в полицейския участък на окръг Колумбия. — Щеше да те заведе на разпит.
Стигнаха стаята, която Дейвид делеше с двете си по-малки братчета — Томи и Джеймс. Дори и с вградени в стената легла, мястото в стаята винаги изглеждаше претъпкано — играчките на двете хлапета се бореха за пространство с компютъра на Дейвид. В момента двете момчета играеха на част от системата му на игра, в която целта бе да стреляш по всички, които се изпречеха на пътя ти.
— И двамата вън! — каза Дейвид, сочейки към вратата. — Компютърът ще ни трябва за малко.
— Аууу! — недоволстваше десетгодишният Томи. — Точно когато стигнах следващото ниво!
— Компютър — нареди Дейвид. — Прекрати играта. Запази настоящата симулация. Да се пази като ТОМИТОПСКОР точка ГЕЙМ.
Ясното холографско изображение, на което играеха момчетата, изчезна.
— Играта запазена — обяви компютърът.
— Ей! — каза Томи. — Не знаех, че можеш да правиш това!
— Като свършим тук, се върни и довърши играта.
— Тогава няма да ми е интересно — оплакваше се Томи, докато с Джеймс излизаха през вратата.
— Играта винаги ще започва оттам, докъдето си стигнал — обеща Дейвид. Той затвори вратата, след това погледна към Мат. — Защо не отидеш направо при капитан Уинтърс и не оставиш специалистите от Нет Форс да погледнат системата? — попита той.
Дейвид беше приятел, но дори и така Мат не желаеше да му каже за нападението над виар симулатора на Шон Макардъл и атаката, която едва бе успял да предотврати. В края на краищата баща му работеше в полицията.
— Много е заплетено — каза Мат накрая. — В моя виар може и да има някаква следа, но не искам да я отварям, ако по този начин Гения ще знае какво правя.
— Не знам как да ти помогна — започна Дейвид.
— Виртуалният ти изследовател — прекъсна го Мат. — Със сканирането, с което разполага, предполагам, че можеш да провериш оттук системата ми.
Повечето момчета, които Мат познаваше, обичаха да майсторят разни неща на компютрите си. Той самият си беше направил две състезателни коли и дори ги бе пуснал на състезания. Особено бе запален по свръхподобрения си „Додж Вайпър“. Дейвид пък конструираше космически кораби и изследователски модули, които работеха така добре, както и тези на НАСА — поне във виар симулатори.
Дейвид изглеждаше малко учуден.