Атанас П. Славов
Виртуалният Джони от тринадесетия етаж на матрицата
Дайте първо да се разберем! Историята не започва с това как Джони Мнемоник подгони Виртуалния убиец и го докопа на Тринадесетия етаж на Матрицата. Тези, които не са забравили да четат (не субтитри или файлове, а книжни носители, наричани книги), могат да разровят прашните средновековни пражки архиви и да прочетат историята на Голем — първото изкуствено волеизявяващо се същество, излязло извън контрола на Програмиста си. Но по-добре да се поспрем при поляка Станислав Лем, който в „Голем ХІV“ разгръща най-сложната (хибрид между фантастика и „метапрограмна футурология“) картина на изкуствен интелект, макар и създаден от военни, станал „цивилно неуправляем“ по причина на интелектуалното си откъсване от човечеството. Да си спомним излезлия преди повече от 40 години роман на Филип Дик „Симулакрон“, където за първи път е описана информационна машина, в която е моделирана пълноценна социална реалност и „сънуващите“ не са в състояние да я отличат от истинската.
Трябва да се направи едно разграничение: четирите фантастични филма, които в последните години бележат новото развитие на киберпънк кинофантастиката, са с доста различни сюжети. В „Джони Мнемоник“, като екранизация на новела от създателя на явлението „киберпространство“ Уилям Гибсън, е спазен типичният свят на киберпънкарите: свят, парцелиран от транснационални корпорации, където единственото поле за изява на личната свобода е Мрежата и криминално-партизанската гражданска война. Надличностен герой на филма е Информационното пространство, където още има неоткрити територии. Във втория филм „Виртуален убиец“ на режисьора Брет Леонард Мрежата е оставена на заден план. Там надличностен герой е виртуалната личност или субект, който има само информационно битие, а се стреми към физическо. Тук се поставя един нов и важен въпрос — безотговорното моделиране на информационни личности не е технически, а морален проблем и води до нови, непознати за човечеството ИЗБОРИ. И нищо, че филмът е поднесен като традиционен екшън, където Добрият побеждава Лошия, той прави това не с прав хук или куршум, а го бие върху територията на илюзиите, или в пространството на онова, което кибернетиците наричат „виртуална реалност“.
И тази именно „реалност“ е главен герой на последните два филма — „Тринадесетият етаж“ и „Матрицата“. Първият: в обичайния за всички нас свят е създаден суперкомпютър, който е в състояние да виртуализира цял район от Америка на 40-те години с пълнокръвни персонажи, където създателите имат свои двойници и могат да заместват съзнанията си с тях и така да живеят там. После се оказва, че нашата реалност също е моделирана от програмисти от ХХІ век, като размяната на личности дава възможност на главния герой да попадне в тялото на „най-високата“ реалност.
Този сюжет почти напълно повтаря забравения роман „Симулакрон“, където героят, попаднал в „последната“ реалност, споменава, че Ниагарският водопад е някъде край Париж и разбираме, че и това не е краят на многоетажната действителност.
Несъмненият фаворит — „Матрицата“ — не прекалява с „етажите“. Реалностите са само две — но обърнати по смисъл. Симулираната — познатият ни градски ХХ век, и физическата — футурологичен кошмар със спящи тела, които от рождение сънуват и се реализират единствено в съня. И не е важно какъв е носителят на този „общ сън“, дали това е еволюиралата в бъдещето Интернет, или злодейски план на паразитиращ ИИ, важното е друго — ясно се формулира проблемът на новото хилядолетие — ИНФОРМАТИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО, което зейва пред краката на смутения Разум. „Неизбежността на връхлитащия странен свят“ — имаше такава картина на математика-художник Стефан Лефтеров, рисувана преди повече от тридесет години. На нея бе изобразена човешка фигура в гръб, стъпила на някакъв тъмен бряг, от който се ширеше, кипеше, сплиташе в безподобни пространствени йероглифи дъгоцветен абстрактен океан. Спомням си, че тогава бях пълен с космически идеи и образи и го попитах: „Защо това никак не ми прилича на Вселената?“ Стефан загадъчно се усмихна: „Зависи коя Вселена очакваш да видиш“. Сега си мисля, че той е имал предвид тази, новата информационна вселена, която за него като математик е била видима още тогава.
Но каква е сравнителната картина на фантастичната и реалната „виртуална реалност“? Критериите, по които трябва да правим сравнение, всъщност са два: „моделирането“ (в което влизат паметта и процесорната мощ) и „включването“ (как човешкото мислене да бъде убедено в обективността на видението). Второто като че ли изглежда по-достъпно — слагаш на главата си един шлем и зрителният, слуховият, осезателният и други центрове на мозъка ти стават част от компютърен интерфейс. Много е простичко — компютърът съчинява гледки, звуци (в бъдеше и други въздействия) и ги изпраща в мозъка. И като си помислим, че сме се придвижили, съответно изменя пейзажа и предметите.