— Не. Минах по-далеч от „Амстердам“. Е, както и да е — няма да ходим натам. Става въпрос само да пресечем улицата.
— Добре. Чакай да кажа на Шърли.
Вратата на спалнята се оказа заключена.
— Шърли? — повика той тихо пред вратата. — Доналд е тук. Отивам до другата страна на улицата с него за няколко минути. Скоро ще се върна.
— Heee… He, не, не. — Вратата се отвори на сантиметър. — Не ме оставяй тук сама.
— Само ще прекосим улицата. Веднага се връщам.
— Всичко ще е наред, Шърли — обади се Копланд, но тя само затръшна в\2тата.
— Господи промълви Спилман. — Хайде да вървим.
Три етажа по-долу те огледаха улицата, сякаш са командоси. Като деца хиляди пъти бяха играли подобни игри.
— Какво виждаш? — попита Спилман.
— Тротоарите са чисти.
— Да вървим. Ти отпред. Ще те прикривам.
— Почакай. Някакъв тип идва насам.
Мъж, напил се по случай Новата година, вървеше с несигурна крачка по тротоара и пееше фалшиво на испански. No me puedo amar sin ti.1 Спря, колкото да запали фитила на фойерверк и го пусна да се влачи след него. Фитилът съскаше като разгневена змия, преди той да метне фойерверка на улицата.
Спилман потрепери.
— Мразя такива работи — обяви той. — Направо ги ненавиждам.
— Млъкни — сряза го Копланд.
Пияният мина покрай сградата и ги видя.
— Честита Нова година — поздрави мъжът, а като видя пушката, се изсмя. — Честита Нова година. Избий ги всичките, каубой такъв! — извика той и продължи да върви, като пак се изсмя.
— Виждаш ли — отбеляза Копланд. — Няма нужда да ставаш параноичен.
— Добре.
— Сега вече тръгвам.
— Добре. Поемай.
Копланд хукна през улицата, изкачи стъпалата пред дома си и махна на Спилман да го последва. Приведен, хванал пушката с две ръце, Спилман се втурна сред паркиралите коли. В края на улицата, при пресечката, пияният дочу стъпките им и се извърна навреме, за да види как Спилман бързо се катери по стъпалата на Копландовата къща. Поклати глава и продължи пътя си към Ривърсайд парк и спокойната, тъмна река Хъдсън, пеейки си: Besque la verdad en la tequila.2
— Искаш ли да влезеш? — попита Копланд. — И двамата май се нуждаем от нещо за пийване.
— Защо не? Определено не бързам да се прибера.
— Толкова ли е лошо положението?
— Тя напълно е откачила, човече. Лежи в леглото със специално създадената за посрещането на хилядолетието кукла Барби.
Копланд пъхна един от ключовете и отвори малко електронно табло, натисна кода, затвори таблото, превъртя втора ключалка и отвори вратата. Микро притича, обзет от възбуда. Все така, с кучето из краката му, Копланд отвори вратата на килера и пренастрои алармата. Преди да успее да излезе от килера, всички светлини в жилището започнаха да премигват.
— Какво, по дяволите, става? — изръмжа той.
Пресегна се към електрически ключ и натисна лостчето нагоренадолу няколко пъти, но без резултат.
— Какво има? — попита Спилман.
— Не знам.
Спилман се извърна с намерението да си тръгне, но вратата не се отвори.
— Господи, какво значи това?
Ритна вратата и разтърси бравата — и двете действия се оказаха безполезни. Копланд опита с ключа, но той не се превъртя. В следващия миг се включи звуковата система и от високоговорителите във всички стаи долетя гласът на Док.
— Здравей, Доналд. Заключен си вътре. Започвай да свикваш с тази мисъл. Обадих се на Стария Мислител и той прецени, че ще бъде лесно да те зазида вътре. Стария Мислител и аз станахме доста добри приятели, докато той беше тук, на Насо стрийт. Продължаваме да поддържаме връзка. Знаеш как е между добри приятели. Имаш решетки на всичките си прозорци, но си изобретателен тип и без съмнение ще се измъкнеш. Ако бях обаче на твое място, щях да се отпусна и да изпия едно питие. Не можеш да се обадиш по телефона, затова най-добре приеми положението.
Копланд изтича в кухнята и видя лицето на Док върху телевизионния монитор.
— Това е видеозапис — обясни Док. — Тридесет секунди след като постави ключа в ключалката, се задейства видеото в кухнята, откъдето вероятно ме гледаш сега. Надявам се да си сам, но ако не си, ще се наложи гостите ти да останат при теб. Ще ти се обадя след няколко минути. Наслаждавай се на представлението.
— Какво е това? — попита Спилман. — Какво става? Това не е ли Док Даунс?
— Подай ми пушката.
— Защо? Какво ще правиш?
— Ще застрелям телевизора си. Хайде.
Копланд взе пушката, насочи дулото към екрана и дръпна спусъка. Бум! Кинескопът се разби със силен трясък. Разхвърчаха се искри. Настъпи бъркотия. Кучето се разлая. Кухнята се изпълни с парлив дим, а телевизорът представляваше купчина боклуци. Очите на Копланд блестяха от справедлив гняв, докато Спилман се съвзе от изненадата си и избухна в смях.