Атанас П. Славов
Виталертон
Следобедното слънце беше превзело бай Пешовите очила, така че валчестата му стригана глава вместо очи имаше две прозорчета, в които се плискаше ослепителна лава. Асен докара поредната бутилка от серпантината и погледна очаквателно към зрителя си. Всеки ден по това време бай Пешо Моргата, една от най-незаменимите личности в болницата, заставаше неподвижно до купчината пълни кислородни бутилки и с леко отворена уста, с нечовешко търпение изчакваше, докато всички бутилки захапят резбите на преходниците, за да може да поведе разговор. Общуването бе слабото място на бай Пешо — лекарите обсъждаха с него само качествата на труповете, а сестрите, санитарките и другият обслужващ персонал смутено или шегаджийски избягваха контакта: за тях той беше ако не самата материализирана смърт, то поне някакъв неясен неин символ. Асен неведнъж беше забелязвал как някоя дебела санитарка, след като се ръкува по необходимост с бай Пешо, скришом избърсва тлъстата си мазна длан в бялата престилка — не че чак толкова, но за всеки случай. Асен бе един от малкото работници в болницата, които никога не избягваха монолозите на бай Пешо — от една страна, беше свободен от споменатите предразсъдъци, а от друга, неграмотният байчо го забавляваше със селската си склонност към философстване, имащо връзка с философията само поради интереса към живота и смъртта.
Скоро всички необходими кранове бяха завъртени и от пристройката се разнесе познатото свистене, което за един опитен кислороден техник означаваше, че всичко е в пълен ред. Асен беше именно такъв. Това, че е прекъснал студент по медицина, знаеха само няколко души — останалите го викаха Асо Кислороднио.
— Асо си е добре, нали? Кислороден техник да си на тези времена, ей!
Без да се обръща, Асен знаеше, че това е Христо водопроводчикът, който в този момент стремително пренася зад гърба му големия си крив нос и двуметрова тръба цол и половина.
Бай Пешо прие казаното като сигнал за разговор:
— Кво става, и днеска ли че ги поиш? — кимна той към кислородната станция. — И да ги поиш, и да не ги поиш, все ща са куртулисат.
В неговия универсален речник „да се куртулисат“ означаваше или да се успокоят, или да умрат. За него кислородната машина не беше по-различна от механизираната доилка на село, само че тук вместо мляко в устата на болните се подава кислород под налягане.
— Абе кво да ги правиш? — отвърна му в същия стил Асен. — Ами ако не се куртулисат? И почнат да пишат оплаквания?
— Ща са куртулисат те, ща са куртулисат! Като им зашият мозъко в корема, всички се куртулисват! — обещаващо се усмихна бай Пешо и почеса стригания си череп с бавни дебели пръсти.
„Мозъка в корема — криво се усмихна Асен. — Тоя некрофилософ съвсем нахитря.“ Той придърпа с крак един празен сандък и седна — все пак бутилките, макар и малко на брой, тежаха по осемдесет кила всяка. Бай Пешо сметна това за покана и намести мащабното си седалище на съседния сандък.
— Ти кво мислиш, Асо… — започна той, но точно в този момент през порталната врата се разнесоха оглушителни звуци от клаксони. Асен отпусна схванатите си ръце и се вгледа. Там ставаше нещо интересно. Откъм левия ъгъл на патологията беше излязла кола, отнасяща поредния клиент на бай Пешо в неговия последен път. От другата, по-широка врата щастливи родители с нов „Трабант“ изнасяха новородената си рожба.
Колите не можеха да излязат от двора на болницата, защото улицата беше задръстена от сватбена колона, очакваща зелен светофар. Кърпички върху антените, дантелена кукла с глупави стъклени очи, младоженци с полупиян от значимостта на събитието поглед, който зареяно плъзва по киселата физиономия на шофьора, возещ мъртвеца, по щастливите лица на младото семейство, обзавело се с бебе, и отминава нататък. Светофарът най-сетне им влезе в положението и даде зелена улица. Сватбената колона изтече по пътя си, двете коли също изчезнаха — всяка в своята посока.
„Те ти тебе философия на живота и смъртта, бай Пешо“ — помисли си Асен и погледна към моргаджията. Той бе застинал неподвижно и само недоволното пукане на сандъка под него издаваше живота в тежкото тяло. Слънцето, скрило се зад острия ръб на покрива, беше изтеглило лавата си от очилата и там сега примигваха две късогледи, смешни зад оптиката, безсъдържателни очи. Беше ясно, че той е в състояние да седи така половин час, че и повече, преди да произнесе следващата реплика. Сякаш такива явления като полета на времето нямаха нищо общо с него. „Никога няма да науча как тече животът в подобни хора“ — помисли Асен и се надигна със сладко протягане. До края на работното време оставаха петнадесет минути — тъкмо да се преоблече. Смъкна синята престилка и лениво я понесе към вратата на кислородната станция.