— Откъде двамата знаят за този град? — попита Мат и Аруула преведе въпроса. Ларн отговори, тогава Аруула отново се обърна към Мат.
— Странници са говорили за него. Мъже, които града видели с очите си.
Мат си спомни какво му разказваше Аруула едва преди няколко дни за градовете от това време. Че били опасни. А че беше така, в края на краищата можа да се убеди сам в някогашната Болоня.
Аруула знаеше много добре какви мисли му минаха през главата. Сложи ръка на рамото му.
— Градове различни. Далеч на юг може би по-различно, отколкото на север.
Мат кимна замислен.
— Ти не си ли чувала за този град? — С неопределено движение на главата посочи Ларн и Ноона.
— Може би да, може би не — отговори Аруула. — Странстващи народи разказват толкова много истории, че никой не може да ги преброи. Може би и за този град. Но аз никога не чула тази история… Може би само забравила. — Тя повдигна рамене и извади лишетето от края на шиша си. После обърна какавидата няколко пъти натам-насам в рохкавата земя, за да поизстине. И накрая разчупи обвивката, извади съдържанието и с върха на пръстите си започна да го слага в устата си. Мат се обърна към Ларн.
— Градът има ли име? — попита отново на езика на това време — и с надеждата, че е подбрал правилните думи.
Очевидно беше успял. Защото Ларн кимна, дъвчейки с пълна уста и каза:
— Роома.
Едва забележима усмивка се очерта по крайчеца на устните на Мат.
Роома — това беше вариант на дума, който нямаше нужда от скучна интерпретация. Беше ясно като бял ден за кой град става дума.
Хиленето на Мат се подсили с още един нюанс, когато си спомни какъв епитет към името имаше някога този град. Прилягаше му като на никой друг, с оглед на факта, че Рим все още съществуваше, след всичкото това време — Вечният град.
— Феии фегаашаа.
— Фегаашаа ли? — отвърна Мат немощно.
— Фегаашаа. — Аруула кимна и погледна към Ноона и Ларн. Младата двойка лежеше малко по-настрана от огъня и не си даваше труд да запази в тайна онова, което правеше. Но Мат дори и да не го виждаше, шумовете, които Ларн и спътницата му предизвикваха, щяха да са достатъчни.
Значи в днешно време наричаха „фегаашаа“…
„Ето, че пак научи нещо ново“ — помисли си Мат и се ухили. Долавяше и чуваше идеално пращенето, което се носеше във въздуха. И това не беше само от огъня… Забеляза как това друго пращене го обземаше, как предизвикваше някаква нервност у него и за да се разсее, насочи погледа си към тъмнината и направи преглед на изминалия ден.
Миналата нощ, след като бяха се нахранили с лишете, си легнаха. Сънят не споходи никого от тях. Въпреки това, когато станаха в ранното утро и се застягаха да потеглят, Мат се чувстваше отпочинал.
След като фреккойшерите им бяха станали жертва на уродливия нападател, Ларн и Ноона приеха предложението да пътуват с тях в джипа. Мат реши също да поеме курс към Рим. В момента му беше все едно накъде ще пътува. Към това се прибавяше и фактът, че му беше любопитно да узнае какво е станало с Вечния град.
Аруула беше обяснила на младата двойка, че Маддракс идва от далечна страна, в която хората не яздят фреккойшери, а пътуват с джипове. Тя изговаряше думата „джип“ другояче, така че по-скоро звучеше като английската дума за овца. Ларн и Ноона бездруго смятаха превозното средство за животно и когато Мат трябваше да допълни резервоара, предположението на двамата се затвърди още повече — мислеха си, че го пои.
— Твоят шийп е много жаден — рече Ларн, след като Мат изля съдържанието на една туба в гърловината на резервоара и погали зацапаната с масло каросерия, както това се прави с козината на животно.
Мат не се нае да разубеждава младия мъж. А и как би могъл да му обясни принципа на действие на машината? Освен това двамата бяха свикнали със „странното“ животно и, изглежда, се наслаждваха на този начин на придвижване. Понякога по време на пътуването Ноона извикваше от радост и напомняше на Мат за дете, което за пръв път се вози на увеселителна железница.
— Всички пътища водят към Рим — Мат се надяваше, че старата поговорка все още е в сила. Защото не знаеше със сигурност дали бяха избрали верния маршрут.
Бяха завили по един от отовайиите и сега го следваха. Отовайии — това бяха пътеки, които минаваха през ландшафта, най-често прави като стрели, и бяха обрасли с далеч по-малко дървета, отколкото горите от двете им страни. Мат междувременно знаеше за какво става дума — за някогашните аутобани! Не кой знае колко дълбоко под почвата все още минаваха асфалтираните трасета. Странстващите народи използваха тези отовайии при придвижването си. Името беше съставено от немската и френската дума за „автомобил“ и английската за „път“.