– Съжалявам – казва Мат. – Просто се разхождахме по алеята на спомените. Едва ли ще се изненадаш да разбереш, че Кейти винаги е харесвала светлините на прожекторите. – Двамата тръгват надолу по стълбището, бившият ми съпруг разказва на приятелката ми как веднъж петгодишната Кейти се качи на сцената, докато бяхме на почивка в Хейвън, за да изпее "Някъде над дъгата". Следвам ги бавно, за да дам шанс на сърцето си да се успокои.
Слизаме долу, където Айзък изнася истинско представление, докато ни покаже местата ни. Заобиколени сме от седемнадесетгодишни, които държат намачкани копия на пиесата, облепени в малки лепящи листчета.
– Винаги изпращаме покани до местните училища, когато имаме нужда от аудитория по време на генералната репетиция – обяснява Айзък, като ме забелязва да оглеждам младежите наоколо. – Помага на актьорите да се почувстват пред истинска публика, а и "Дванайсета нощ" е във всички учебни програми.
– Защо се забави? – пита ме Саймън, когато сядам на мястото до него.
– Търсех тоалетната.
Той ми посочва вратата отстрани на залата, на която ясно е написано Тоалетна.
– Ще отида по-късно. Тъкмо ще започват. – Мат също стои до мен и излъчва топлина, която усещам, дори без да го докосвам. Навеждам се над Саймън, хванала съм го за ръката. – Ами ако не разбера пиесата? – прошепвам аз. – Не съм наблягала на Шекспир в училище. Всички онези неща, за които си говорите с Кейти, нямам никаква представа за какво става въпрос.
Саймън стиска ръката ми.
– Просто се наслаждавай. Кейти няма да те пита за репликите, просто иска да ѝ покажеш, че се е представила брилянтно.
Това е лесно. Знам, че ще бъде брилянтна. Тъкмо смятам да го кажа на Саймън, когато светлината притъмнява и публиката притихва. Завесата е вдигната.
Има само един мъж на сцената. Представях си елизабетински яки и накъдрени маншети, но той е облечен в прилепнали черни дънки, сива тениска и червенобели кецове. Възприемам репликите му като музика, без да разбера всяка дума, но се наслаждавам на мелодичността, която създават. Когато Кейти се появява в компанията на двама моряци, едва не извиквам от вълнение. Изглежда невероятно, косата ѝ е сплетена в сложна плитка, преметната през едното ѝ рамо, носи прилепнал сребрист потник. Полата ѝ е съдрана – последствие от корабокрушението, което ни е представено миг по-рано чрез просветващи светлини и трещящи звукови ефекти.
В Елизия е скъпият ми брат!
Или случайно може да е жив?
Как мислите? Кажете ми, моряци!
Трябва да си напомня, че там, на сцената, е Кейти. Тя е неотразима, присъствието ѝ изпълва цялата зала, дори когато не говори. Искам да гледам нея и само нея, но историята ме поглъща; другите актьори се дуелират с думи, сякаш са на спаринг – победителят е онзи, чиито реплики са последни. Изненадвам дори себе си, когато се засмивам, а след това съм на ръба да се разплача.
И после сплел бих върбова колиба
пред вашата врата.
Гласът на Кейти се носи през затихналата зала и усещам, че съм затаила дъх. Гледала съм я в училищни пиеси, слушала съм я да репетира у дома и да пее на състезанията на ваканционните лагери, но това тук е различно. Тя е неотразима.
Не, мир не бих ви дал
за миг между земята и небето
дордето над сърцето мое клето
не се смилите!
Стискам ръката на Саймън и поглеждам вляво, където Мат е на път да се пръсне от удоволствие. Чудя се дали я вижда в светлината, в която и аз. На практика вече е голяма, казвам често, когато разказвам на хората за нея, но сега осъзнавам, че е такава не само на практика. Тя е зряла жена. Независимо дали ще взима правилни, или грешни решения в живота си, изборът е неин.
Аплодираме бурно, когато Айзък се качва на сцената и казва: Ще направим почивка, смеем се на всички правилни места и мълчим отзивчиво, когато осветителят обърква сцената и потапя Оливия и Себастиан в мрак. Накрая всички излизат на сцената, а на мен ми иде да скоча от мястото си и да отида при Кейти. Чудя се дали Айзък ще ни заведе зад кулисите, но дъщеря ми скача от подиума и се присъединява към публиката. Скупчваме се около нея и дори Джъстин ѝ казва, че е било добре.
– Беше изумителна. – Очите ми са пълни със сълзи, смея се и плача едновременно. Държа я за ръцете. – Беше изумителна! – повтарям аз. Тя ме прегръща и помирисвам помада и пудра.