Выбрать главу

Но то току-що се движеше! Говореше! Живееше в пространството на терминала! Това нямаше нищо общо с киното, то реално беше тук, именно сега, и трябваше само да се натисне копчето, за да продължи неговият самостоятелен живот!

Отскочих назад, без да свалям очи от нея.

— Не! — изтръгна се от мене. — Откъде е известно, че този глас е неин, че тези думи са нейни?!

Отговорът не последва веднага. Обърнатото в профил лице на Игнатиев изглеждаше застинало на фона на нетрепващите отблясъци на екрана.

— Гласът, разбира се, е синтезиран от компютъра — проговори той глухо. — Както и движенията, и думите й. Вътре няма нищо друго освен движение на електроните… И въпреки всичко това са нейни движения, нейни думи, нейният глас. Ние никога не сме го чували? Да, така е. По същия начин никога не сме стояли на брега на мезозойското море и все пак познаваме топлината му, солеността му, сякаш сме се къпали в него. Между облика на човека и неговия глас съществува определена взаимовръзка. Може да не се съмняваш, всичко е проверено. Преди по-малко от сто години тя е говорила именно така. И самата тя не би могла да си спомни по-точно този миг…

Почувствувах, че по гърба ми пропълзяха ледени мравки.

— Тя гледа така, сякаш ни вижда — едва успях да проговоря.

— Не — поклати глава Игнатиев. — На миналото не е дадено да се вглежда в бъдещето. Само ние я виждаме.

— Оживяло минало…

— Страхувам се, че дори сега не можеш да си представиш до каква степен оживяло! Искаш ли да погледнеш Серов в този миг? Да чуеш отговора му?

— Но нали него го няма на картината!

— Но има снимки, рисунки, спомени за него и семейството на Мамонтови, още е запазен домът, където се е случило всичко това. В компютъра са заложени всички наши знания за онова време, а животът на известните хора е много по-лесно да бъде моделиран, защото за тях са запазени най-много сведения. Но даже постъпките на обикновените хора, ако те поне веднъж са били докоснати от лъча на изкуството… Ето, гледай!

Игнатиев стремително се обърна към пулта. Екранът мигна, угасна, отново мигна, озари се от люлякова светлина; плъзнаха се неясни сенки, изчезнаха, появи се вече нещо друго, устойчиво — брези, бродеща между тях женска фигура. В предвечерния здрач слабо светлееше лице. Открои се по-ясно. Ахнах. Същото момиче! Не, вече не е същото — пораснало е…

— Моделиране на по-нататъшната съдба — почти без да отваря устни, коментираше Игнатиев. — Компютърът произволно търси друг отчетлив миг от живота й… Аха! — той тържествуващо посочи скалата. — Деветдесетпроцентова достоверност, а времето — единадесет месеца и шест дни след нарисуването на картината! Интересно, интересно, и аз още не съм виждал това, да погледаме какво е правило тогава нашето момиче…

Тя нищо не правеше. Забави крачки, сякаш изнемогнала се подпря на стъблото на една бреза. Вероятно през тънката рокличка на девойката бе проникнал вечерният хлад — тя бързо и зиморничаво потрепна с рамене. Лицето й бе бледо. Или така изглеждаше в мрака? Този път изображението не беше съвсем отчетливо. Ясно се виждаха брезите, но на израза на лицето като че ли не му достигаше завършеност. Или просто беше възбудено? Нещо в него се променяше ежесекундно. Надежда, нетърпение, страх?

— Какво става с нея? — попитах с настойчив шепот. — Къде се намира?

— Откъде да зная! — със същия шепот ми отвърна Игнатиев. — През осемнадесети век Кювие разбра как може само по една костица да се възстанови обликът на цяло същество, а ние се опитваме, все още само се опитваме… Тихо!

Зад огледалото на екрана се случи нещо. Изведнъж лицето на девойката засия, тя цялата се устреми напред — тъмнокоса, с плътни устни, радостно — трепетна. Това беше неосъзнат порив. Сякаш опомнила се, тя веднага сведе поглед, небрежно се облегна и като повдигна очи към небето, побърза да си сложи маската на мечтателен покой. Впрочем, притворството не й се отдаваше. Забравих, че гледам в екрана! Реална беше смрачената гора, реално беше повдигнатото към дървото объркано лице на девойката, реална беше плътната тишина на лятната вечер, в която внезапно изтрещяха сухите съчки под нечии вече близки стъпки…

Видях врязващо се в пространството мъжко рамо.

Изпреварвайки мисълта ми, ръката на Игнатиев се стрелна към пулта. Терминалът изгасна, изображението — не, самото минало! — изчезна в него.

— Не може! — със звънтящ глас извика Игнатиев. — Прекалено… прекалено интимно е…

Вдървено кимнах, взех шлифера си, с треперещи ръце го навлякох. От стенния календар в упор ме гледаше гланцовото мъртвило в шарен бански. Мъртвило ли? Бързо отместих поглед. Игнатиев мълчаливо изключи апаратурата от мрежата. Без да си разменим нито дума, излязохме на улицата.