Успя да открие възможно най-неутралния отговор и леко поклати глава:
— За мен тя винаги е била лоялен и интелигентен агент.
— Може би — сви рамене Лантин. — Но работата не е там. Безпокоя се от факта, че прекалено ревниво пази операциите на отдела си. Сякаш е обзета от ксенофобия… Ако не е така, значи крие нещо.
— Глупости! — реагира като ужилен Карпов, после моментално се овладя. — Виж какво, Юри. Отделът, който се ръководи от генерал Воркута, е сред най-дълбоко засекретените отдели на службата. Излишно е да ти напомням това. Възложил съм й изключително трудна работа, но до този момент Воркута се справя великолепно. Според мен твоите подозрения са напълно безпочвени.
Лантин сви рамене, сякаш въпросът не го вълнуваше особено.
— Може би си прав. Но искам да подчертая, че имам немалък опит с гузната съвест на хората около себе си. Затова предлагам моите хора да я поставят под наблюдение за месец-два, просто за да сме спокойни. Няма да имаш нищо против, нали?
— След като държиш на това — въздъхна Карпов. Едновременно с това се запита дали Лантин наистина има подозрения по отношение на Даниела, или просто опитва почвата за настъпление към собствените му правомощия. Да подозира Даниела е пълна глупост, следователно остава другото. Карпов призна пред себе си, че Лантин е избрал един наистина отличен подход. Дано се продъни в ада, изруга мрачно той. Не бих могъл да се боря с него, без да замеся и нея.
На път за дома в ЗИЛ-а на Лантин той се запита дали не трябва да й позвъни и да я предупреди. После размисли и се отказа. На този етап от сложната игра точно това не биваше да си позволява. Трябва да мисли за „Лунен камък“ и за нищо друго. А ключ към операцията е Лантин. Докато обстановката не се промени, Карпов ще трябва да бъде безупречен с него, каквото и да му струва това.
Ех, веднъж само да влезем във финалната фаза, скръцна със зъби Карпов. Тогава няма да имам нужда от Лантин и хубавичко ще го подредя! Не само ще получа своето отмъщение, но и ще му се наслаждавам! Така, както мазното копеле се наслаждаваше на храната си тази вечер! Ще му дам да си хапне малко отровно месце — един достоен край за заслужил другар като Лантин! А после ще взема Даниела и ще идем да танцуваме на гроба му!
— Здравей, Роджър — каза Антъни Беридиън. Щорите на прозорците зад гърба му бяха спуснати, в процепите се виждаше Белият дом, осветен като градински фонтан.
Голямата глава на Беридиън се извъртя хищно към помощника му. Липсата на светлина в кабинета превръщаше очите му в черни дупки, над които бяха надвиснали рунтави вежди.
— Исках да си поговорим за нашия айсберг — промърмори той. — От пет сутринта стоя на компютъра…
Донован се отпусна на кожения стол, който приличаше на ластик и беше точно толкова удобен.
— И какво откри?
— Доста неща — изгрухтя Беридиън. — Ето, можеш да хвърлиш едно око… — ръката му побутна навита на руло компютърна разпечатка, очите му внимателно следяха лицето на помощника, който се зарови в списъци, диаграми и странни по форма графики.
— Започва да ми се струва, че нашият айсберг май ще се окаже самият Ничиреншу…
— Как? Всички знаят, че той е на свободна практика.
— Може би точно това е била целта на внушението.
— Дезинформация? — вдигна глава Донован. — Но това означава, че руснаците…
— Точно така! — отвърна Беридиън и стовари юмрук върху бюрото си. — Този айсберг започва да придобива форма и очертания, Роджър. И колкото по-ясно ги виждаме, толкова по-сигурни сме за произхода му…
— Карпов?
— Предположението ти е логично, но погрешно — Беридиън очевидно изпитваше удоволствие от мига. Донован отдавна подозираше, че подобни мигове са солта и пиперът на живота му. Не му харесваше, че няма друг избор, освен да се примири. — Все още не си научил всичките мръсни трикове, до които прибягва бюрократичната върхушка в КГБ. Дипломатическият ти мандат в Париж може и да е бил полезен при други международни ситуации, но не е допринесъл с нищо за познанията ти относно КГБ.
Красноречието на Беридиън, обикновено придружено от авторитетната басова интонация, беше до болка познато на Донован, но президентът страшно много го харесваше. Той беше толкова впечатлен от него, че често споделяше с приближените си сътрудници своето убеждение: Беридиън може да продаде всичко на всеки, при това когато си пожелае. Дори на членовете на различните сенатски подкомисии, които обикновено бяха настроени враждебно към специалните пълномощници на президента.
Донован обаче живееше всеки ден с този човек и скоро разбра, че красноречието му не е нищо друго, освен прикритие за един изключително пъргав ум, който е способен на светкавична оценка на всякакви ситуации и извличането на максимална полза от тях.