— Психологическият портрет на Мейрък изключва напълно евентуалното желание за смърт — отбеляза Донован. — Ако не ме лъже паметта, заключението на нашите лекари психолози беше точно обратното. Неговата воля за живот е направо изключителна.
Беридиън кимна и бавно започна да се съблича.
— Още една причина да се питаме какво е станало сред онези пущинаци — промърмори той и окачи ризата си на куката. — И това ни връща на квадрат едно: нашия айсберг. Ничиреншу. Тръгнем ли подире му, неизбежно ще стигнем до генерал Воркута. Искам да я махнем от този пост, Роджър. Тя превърна КВР в смъртоносно оръжие. Според мен е крайно време да опитаме да раздрусаме Карпов с малко дезинформация. Може пък и да стане… Ако клъвне, той положително ще прибегне до някои мерки, които биха ни били от полза…
— Като например да отстрани генерал Воркута, така ли?
— Това би било прекрасно — призна Беридиън. — Но ще иска време и доста задълбочени проверки. А ние трябва да премахнем Ничиреншу по най-бързия начин. Вдигай Столингс и го пращай обратно там. Той обича да е в центъра на такива ситуации. — Беридиън бавно се покатери на масата за прегледи. — Знаеш ли, че това ми носи истинска болка в задника?
— Мислех, че вече си свикнал — промърмори Донован и леко кимна на лекарката, която се появи на прага. — Освен това ти лично заповяда ежеседмични прегледи за шефа на Агенцията, при това в присъствието на някой от помощниците му.
Лекарката — жена на около четиридесет години, която Донован тайно харесваше, придърпа чаршафа върху белите ръце на Беридиън. Имаше красиво и силно лице със славянски черти, едра гръд и дълги бедра. Донован се надяваше, че някой ден ще му се отдаде възможност да изследва тези бедра по-отблизо. Жената ги възнагради с хладна служебна усмивка и това беше всичко. Отношението й беше съвсем професионално, макар че Донован беше оградил с кръгче датата, на която сам се подлагаше на хладните й пръсти.
— Напомни ми другата седмица да пратя Ундерман на мое място — промърмори Беридиън.
Лекарката го възнагради с хладния поглед на възпитател в пансион за малолетни престъпници и той доволно се разсмя. Най-накрая беше успял да я засегне.
На светлината на слабата крушка лицето на Микио Комото изглеждаше като излято от бронз.
— Мейрък-сан.
Краткото обръщение беше достатъчно. То ясно показваше промяната в отношението му — нещо, което не всеки японец беше готов да си позволи. Беше се приближил от далечния край на градината бавно, като камък, изплувал от водите на дълбок кладенец.
Джейк по-скоро усети, отколкото видя набитата му фигура. Зърна първо разкопчаната на гърдите риза, а чертите на лицето му станаха отчетливи едва когато спря на метър от него.
Беше затворено и напълно спокойно лице. За това състояние си имаше точен идиоматичен израз на японски, но Джейк не можеше да си го спомни в момента. Усещаше неговата „хара“ — вътрешната му сила, и това беше напълно достатъчно.
Вдигна ръце и в тях се появи стрелата, която беше изстрелял Джейк.
— Мисля, че това е твое…
Сякаш насън Джейк протегна ръка и пое оръжието от ръцете на оябуна. Едва сега започна да си дава сметка за трудността на задачата, която си беше поставил. И която успешно изпълни.
Тази стрела е част от специалното въоръжение на самурая, особено на този самурай тук. Тя е част от наследството му. Положително не би я подарил на друг човек, ако не изпитва към него дълбоко уважение. Джейк си спомни легендата, според която древните самураи и сенсеи в различните бойни изкуства са си разменяли част от оръжията в знак на взаимно уважение и дълбока преданост към общия господар — феодалния „даймийо“.
— Домо-аригато, Комото-сан — поклони се ниско той.
С периферното си зрение отбеляза, че Тоши беше изчезнал. Двамата с Микио Комото бяха сами в нощта, над главите им се надвесваха черните клони на дърветата. Тишината се нарушаваше от жуженето на насекоми и полъха на вятъра, градината сякаш се превърна в остров сред безбрежния океан.
— Време е да пийнем — промълви оябунът.
Напиха се с уиски „Сантъри“. Седнали от двете страни на малка, блестящо полирана масичка, те разговаряха за важни и незначителни неща — сякаш цял живот са били приятели, сякаш изпитанието, на което взаимно се бяха подложили само преди час, беше далечен спомен.
— Кей Кисан е заел достойно място сред дедите си — каза Комото. — Той беше твърд и агресивен, един от най-умните хора в клана си.
— Той ти създаваше неприятности.
— Бих казал, че неприятности ни създаваше по-скоро Ничиреншу — отвърна Комото. — Тошима-ку стана причина за търканията между мен и Кисан. Мисля, че зад тази работа стои именно Ничиреншу.